Бялата стока
- Автор: Уудс Стюарт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бялата стока». Краткое содержание книги:
Кат затвори очи и се опита да се отпусне. Притискаше одеялото към себе си, постепенно студът отмина и въпреки болката той се унесе в лека дрямка. Усещаше, че колата се движи бързо и че около тях има други коли. Чувстваше и присъствието на седящия до него човек. Кат се питаше дали той говори английски, но не му се разговаряше и затова не каза нищо. Надяваше се, че отива на по-хубаво място от това, което току-що беше напуснал.
Събуди се, когато линейката спря. Потегли отново. През един процеп на пердето видя горната част на висока желязна ограда. Вратите на линейката се отвориха и двама мъже, единият в костюм, свалиха носилката и я избутаха през една врата. Минаха по някакъв коридор, влязоха в асансьора и тръгнаха надолу.
Друг мъж светна с фенерче в очите му и опипа тялото му. Това му причиняваше болка и Кат отговаряше с тежко сумтене. След това го закараха в стая с рентгенови апарати и го вдигнаха върху хладна маса, на която направиха снимки. Кат си помисли с облекчение, че се намира в болница, а не в затвор. Лекарят и сестрата, които бяха латиноамериканци, го изправиха и му облякоха пижама. Поставиха го обратно върху носилката и го закараха в една стая. Сложиха го на едно легло и сестрата го зави. Никой не му беше казал нито дума и след като го нагласиха удобно, го оставиха сам.
Кат повдигна глава, за да види къде се намира, но това усилие го омаломощи. Стаята беше малка и въпреки че почти нямаше мебели, изглежда, беше попаднал в истинска болница, а не в затворническо медицинско отделение. Затвори очи и се отпусна — искаше да почива и да не мисли за състоянието си. По-късно щеше да решава какво да прави. Дочу тих разговор пред вратата.
Малко по-късно някой влезе в стаята. Кат беше твърде слаб и не можеше да повдигне главата си, но след някакво тракане леглото се изправи и го вдигна в полуседнало положение. До него стоеше мъж в сив костюм на тънки райета и го гледаше с израз на антипатия и дори отвращение. Косата му беше ниско подстригана. Имаше гъсти вежди и квадратна челюст, а носът му явно някога беше чупен и беше заздравял лошо.
Бяха минали двадесет и пет години, но Кат го позна.
— Господи, Хеджър! — успя да се засмее. — Още ли се подстригваш в Куантико?
— Катлидж! — отговори Хеджър. Произнесе го като поздрав и обвинение.
— В болница ли съм? — запита Кат.
— Намираш се в болницата за персонала на американското посолство и имаш дяволски късмет, че е така. Късметлия си и за това, че си жив. В нито едно летище по света не се минава с пистолет през метален детектор. Това не ти ли е известно? Тукашните ченгета могат да те застрелят за такова нещо.
— Благодаря ти, че ме докара тук — каза Кат с чувство. — Как разбра?
— Твоята приятелка, сеньорита Гревил — Хеджър почти изплю името й, — ми се обади от летището. Бях на среща с посланика, но тя настояваше да говори с мен.
— Тя тук ли е?
— Не. Не зная къде е.
— Бяхме отседнали в хотел „Текуендама“. Мога ли да й се обадя?
— В стаята няма телефон, пък и на теб едва ли ти се разхожда наоколо. Секретарката ми ще позвъни. Какво да й каже?
— Просто че съм добре и че ще й се обадя при първа възможност. О, помолете я да се опита да разбере за къде е заминал самолетът.
— Самолетът?
— Тя ще разбере за какво става дума.
— Предполагам, че ще разбере, но аз не разбирам. Какво, по дяволите, правиш тук?
— Дълга история.
— Не се съмнявам. Една къса история не може да служи като прикритие на човек, който се движи въоръжен из страна от Южна Америка с фалшив паспорт и седемдесет и една хиляди долара в джоба си.
Кат въздъхна.
— Прав си. Не постъпих много умно. Опитвах се да настигна един човек, без да мисля достатъчно.
Лекарят влезе в стаята с рентгенови снимки в ръка.
— Няма нищо счупено — каза той на Хеджър, — но натъртванията са страшно много. Добре са го обработили.
— Не повече, отколкото заслужава.
— Кога мога да изляза оттук? — запита Кат.
— Мисля, че ще ви задържим само една нощ — отговори лекарят. — Нека бъдем сигурни, че няма сътресение на мозъка. Ако се чувствате добре, ще можете да си идете утре.
— Няма да ходи никъде, докато аз не наредя — отсече Хеджър. — Благодаря, докторе. Това е всичко.