Две истини и една лъжа

Аз се носех наоколо и се чувствах ужасно. Поредният пример как шегите ми наистина нараняват хората. Опитах се да си спомня какво бяхме погодили на Итън, но в съзнанието ми не се появяваше нищо. Единственият ми спомен с него беше когато той прекъсна фалшивото ми задушаване в пустинята. За части от секундата ме изпълни истинска благодарност, че ме е спасил… но след това се подразних, защото ме беше видял уплашена.

— Какво са направили всъщност? — попита Ема.

Итън сви рамене.

— Няма значение. Достатъчно е да кажа, че ми провалиха всички шансове.

Ема хвана ръката му и я стисна здраво.

— Чуй ме, аз не съм Сътън! Може да си приличаме по някои неща, но аз никога няма да те нараня. Трябва да го знаеш.

Итън кимна бавно, преплете пръстите си с нейните и също стисна ръката й в отговор.

— Знам. Наистина. И съжалявам, че се държах така. Трябваше да ти повярвам.

Настъпи продължително мълчание. Двамата гледаха как няколко коса кацнаха на пистата и отново отлетяха.

— Знаеш ли какво трябва да направим? — рече бавно Ема, неспособна да скрие усмивката си. — Да измислим план как да ги измамим.

— Приятелките на Сътън? — Итън я погледна недоверчиво. — Сигурна ли си?

— Абсолютно. Харесвам ги, но очевидно те имат нужда да глътнат малко от собственото им лекарство. Омръзна ми да правя номера на хората — а може би ако успеем да ги излъжем, цялата Игра на лъжи ще изгуби блясъка си? — Тя се обърна с лице към Итън. — Приятелките на Сътън смятат да откраднат стихотворенията ти преди конкурса и да ги качат в интернет под друго име, за да те изкарат плагиат.

Итън подсвирна леко.

— Леле. Това е гадно. — Светлите му очи потъмняха и той погледна към пистата. — Защо искат да ми причинят това?

Един облак мина пред слънцето и Ема видя как сянката й постепенно изчезва.

— Лоръл ми е бясна, че вкарах Теър в беля. Това е нейната идея за отмъщение. Тя знае, че аз… — тя преглътна смутено, — те харесвам и нанесе удар там, където най-боли.

Ъгълчетата на устните му трепнаха в усмивка.

— Разбирам. Какво ще кажеш да се срещнем на обичайното място и да обменим идеи?

— Според мен трябва да си намерим друго място, защото Лоръл знае, че се срещаме там — изтъкна Ема. Започваше да се успокоява. Слава Богу, Итън отново беше на нейна страна. — След като изяснихме това — рече тя, — има още някои неща, които трябва да ти разкажа. — Ема огледа внимателно пистата, проверявайки дали са все още сами.

Итън повдигна вежди.

— Нещо за случая?

Когато Ема му каза, че кръвта по колата е на Теър, а не на Сътън, Итън я погледна невярващо.

— И това не е всичко — продължи Ема. — Отидох да прибера колата на Сътън от полицията и намерих нещо странно. — Тя му разказа за хартията с името на д-р Шелдън Роуз, как е проследила информацията и е стигнала до психиатрията в Сиатъл. — Сестрата на д-р Роуз ми каза, че Теър е бил изписан на двайсет и първи септември. Въпреки препоръките на лекаря.