Опарени

22.

На каквото си си постлал…

На следващата сутрин някой почука силно на вратата на Спенсър.

— Спенсър? — извика Рифър. — Там ли си?

— Иди си — отвърна тя с приглушен глас. — Болна съм.

— Какво ти е? — Рифър звучеше обезпокоен. — Мога ли да вляза? Моля те!

Спенсър скри лицето си под възглавницата си и изстена. Опитваше се да остане в стаята си колкото е възможно по-дълго. Беше получила есемеси от Ариа, Хана и Емили още от рано сутринта, в които приятелките й съобщаваха, че Хана засега не е успяла да проникне в компютъра на Наоми и да открие още нещо. После Емили и Ариа й се бяха обадили, за да я попитат дали иска да направят още една репетиция за шоуто на талантите — представлението беше вечерта, а те все още не бяха отработили всички танцови стъпки. Бяха се отказали да я врънкат, след като тя им каза, че не се чувства добре, но Рифър не се отказваше.

— Моля те-е-е! — провлачи той отново.

Спенсър въздъхна, изправи се и закуцука към вратата, потрепервайки всеки път, когато отпуснеше тежестта си върху изкълчения си глезен. Светлината в коридора беше ярка и тя примижа. Когато Рифър я видя, ченето му увисна.

— Какво ти се е случило?

— За кое от всичките неща питаш? За това, че смърдя на повръщано, или че цялата ми коса е олепена с дъвка?

— За всичките! — простена Рифър.

Спенсър хвърли поглед на отражението си в огряното от слънцето огледало в коридора и изтръпна. Достатъчно лошо беше, че цялата нощ беше повръщала заради някакви развалени мариновани скариди, които беше яла на вечеря — или поне предполагаше, че са били скаридите, макар че и други хора бяха яли същото и нямаха дори болки в стомаха. Плюс това тази сутрин се беше събудила с нов аксесоар в косата си — голямо парче дъвка. Щеше да е същинско чудо, ако успееше да я махне, без да си отреже цялата коса.

— Някой я е пъхнал в косата ми в блъсканицата на излизане от кафенето след вечеря — каза Спенсър. — Въртях се насам-натам в леглото и изведнъж се оказа, че е там.