Вестители

— Да я похабя? От каква полза ми е, по дяволите?

При тези мои думи, Зоя се закова на място и продължи да ми обяснява ядно:

— Тя не е предопределена да носи полза на теб! Тази дарба е за хората! Трябва да я използваш, за да спасяваш животи! Хората не могат да се защитават сами, потънали в своето невежество! Че как биха могли?! — рече възмутено и пак седна до мен.

Направо свят ми се завиваше от нея.

— Ние също не можем да се защитаваме. Ако можех, нямаше да седя затворена по цял ден на това място — отвърнах кисело.

— Да, но ние поне виждаме. Можем да помогнем на хората, които представа си нямат за опасността, която ги застрашава.

Казаното от Зоя ме жегна и осъзнах колко егоистично разсъждавам. Не трябваше да седя и да се жалвам, че бях затворена тук. Нито че действително притежавах способността да помогна на някого, било то и един човек. Но можех ли? Та аз не бях в състояние да помогна дори на себе си!

— Ксения! — Зоя заговори строго. — Събери малко кураж и се вземи в ръце!

Аз закимах механично и продължих да гледам в пространството. Зоя ме остави за няколко минути да стоя така, в мълчание, а после ми каза:

— Ако ми позволиш, сега ще те заведа при някой вестител от Ордена. Те трябва да ти помогнат. Не могат да те оставят да се оправяш с цялото напрежение сама. Не могат просто да ти подхвърлят няколко писма от Пророчицата и да очакват от теб да се справиш! — рече гневно и отново стана.

След миг обаче се спря и сянка пробяга по лицето ѝ.

— Но това, което се случва между теб и Алешкин… Това е лошо… — тя ме погледна с неудобство и въздъхна. — Ксения, вие не може да бъдете заедно — рече с тъга.

— Вече знам това — отвърнах ядно и се опитах да събера цялото търпение, на което бях способна. — Бяха ми обяснени много ясно всички причини, поради които това е невъзможно.

Стиснах зъби при спомена за разговора ми с Наталия.

— Съжалявам — отвърна Зоя.

— Няма за какво да съжаляваш — отвърнах бързо. — Аз не искам да бъда с Игор, нито той иска да бъде с мен.

— Но ти си влюбена в Алешкин.

Погледнах я втрещена, сякаш беше казала, че Земята е спряла да се върти.

— Разбира се, че не съм! — изсумтях. — Откъде ти дойде наум?

— От главата ти, забрави ли?

— Грешиш, Зоя. Избий си тази мисъл от главата колкото може по-бързо — заявих решително и станах.

Тя ме погледна скептично, но замълча.

— Ти какво знаеш за Тайния кръг? — запитах я след малко.

— Нищо ли не знаеш за тях? — попита ме на свой ред, но вече знаеше отговора ми.

— Знам само, че се бъркат в личния живот на хората и това никак не ми харесва.

— Те са по-силни и от Ордена, по-силни са от всички солдати. Но силата им не е физическа — започна Зоя и разсеяно почеса малкия си изящен нос. — Как да ти го обясня по-ясно…