Точно в полунощ
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #22
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Милко Стоименов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Точно в полунощ». Краткое содержание книги:
Докато търси мистериозната жена, Ричър попада на частен детектив, нает от близначката на С. Р. С. Тя не е чувала сестра си от две години. Двамата мъже тръгват по следата, която води на запад, към Уайоминг. Колкото повече напредват, толкова по-опасен става теренът. Оказва се, че пръстенът е малка брънка от тъмна верига. Но единственото, което бившият военен полицай иска, е да открие жената. Ако тя е добре, той ще си тръгне. Ако ли не... е, тогава Ричър няма да се спре пред нищо.
Ричър не отговори.
— Преди да стигнем до дъното на тази история — продължи Макензи, — искам да разбера защо сестра ми се е озовала в това положение.
— Вероятно причината е в други хора — отвърна Ричър. — Зависи от раната, която е получила. Може да е била само драскотина, но ако става въпрос за тежко нараняване на бойното поле, когато лекарите също са били под обстрел, най-вероятно са ѝ били морфин и са я евакуирали, без да направят нищо повече. Получила е втора доза морфин във военнополевата болница по време на приемането на ранените и трета, докато е чакала да я оперират. След което е прекарала две седмици в интензивното със система за венозно вливане на аналгетици на опиумна основа. Нищо чудно да се е пристрастила още преди да напусне болницата.
— Всичко зависи от раната. Може още да изпитва болка и затова да се нуждае от хапчета. Или да е минала на прах. На игли в тоалетната, ако агент Ноубъл е прав.
— Сестра ви носи ли сребристи дрехи?
— Защо?
— Съседката на Портърфилд може да е видяла именно нея в колата. А тя си спомни, че е зърнала нещо сребристо.
— През зимата ли е било?
— Месец преди началото на пролетта.
— Има зимни якета в сребристи нюанси. Наподобяват фолио. Или високотехнологична материя.
— Сестра ви би ли носила такъв цвят?
— Аз не бих отказала — отвърна Макензи.
Ричър се замисли. Косата, очите, лицето, сребристо яке… Досущ като модел от корицата на лъскаво списание.
Напълно идентично копие.
Отидоха в географския факултет на университета и разгледаха огромния атлас. Обърнаха специално внимание на имотите, западно от разклона край Мюл Кросинг. Най-близо бе разположена къщата на Били, която се намираше на юг от черния път. Ранчото на Портърфилд се простираше северно от него, после идваше ред на съседката му, чийто имот отново се намираше южно от пътя. Бяха посетили всички тези места. Но по-нататък имаше още дванайсет. По шест от двете страни на пътя. Имотите се простираха на шейсет и пет километра навътре в планините. Едва тогава черният път свършваше. И човек нямаше друг избор, освен да свърне обратно. Районът представляваше верига от хълмове, прорязани от път, който свършваше там, където започваше същинската планина.
— Смятате ли, че тя е там някъде? — попита Макензи.
— Или е живяла с Портърфилд, или го е посещавала редовно — отвърна Ричър. — Въпреки това никой не я е виждал освен — евентуално — в един-единствен случай. Ако живееше на друго място, щеше да минава през Мюл Кросинг при всяко отиване у Портърфилд. И тогава щяха да я видят повече хора. Дори старецът от пощата. Никой обаче не я е видял. А това означава, че е използвала друг път, който минава през хълмовете. Залагам десет към едно, че тя се намира някъде там. Къде другаде би могла да отиде?
— Сестра ви не притежава автомобил — обади се Брамал. — Поне според властите в Уайоминг. Или в който и да било друг щат.
— Крие се в някое изоставено ранчо. Може там да е намерила кола или да е откраднала някоя. За нея няма значение какво име пише на талона. Достатъчно е колата да запали и да потегли, когато ѝ потрябва.
— Искам да отида там — заяви Макензи. — В Мюл Кросинг. Това място е като най-тясната част на фуния. Ако човек живее в района, рано или късно трябва да мине през него. Искам да бъда там, когато сестра ми се появи.
— Ако съм прав — отвърна Ричър.
— Ако грешите, ще я намерим в Ларами. Още тази вечер или утре.
Спряха край старата поща, но останаха в колата. Избраха място, откъдето да наблюдават автомобилите по черния път. Точно преди завоя, където всеки шофьор е принуден да намали и да погледне първо в едната, после в другата посока, преди да завие наляво или надясно по асфалтираното шосе. Разстоянието бе достатъчно малко, за да им позволи да оглеждат лицата и на шофьорите, и на спътниците им. Отначало се чувстваха неудобно. Ричър предположи, че и тримата ще се сблъскат с един и същ проблем — какво точно очакват да видят? На теория нещата бяха ясни. Отсъствието на Били щеше да накара наркоманите да излязат от домовете си. Но по какво щяха да ги познаят? Ричър бе гледал достатъчно филми за наркомани. Те бяха като живите мъртъвци от филмите на ужасите. Като зомбита. Едва сега осъзна, че представата му за тях е доста апокалиптична.
Първият кандидат за апокалипсиса се появи от запад, седнал зад волана на очукан пикап, който подскачаше и дрънчеше по пътя и влачеше след себе си облак прах, дълъг поне два километра. Но не беше Роуз Сандерсън. Шофьорът му се оказа мъж със слабо, издължено лице и увиснали устни като на вечно недоволен стар проповедник. Може би наркоман, а може би не. Погледна наляво, погледна надясно и зави към Колорадо. Облакът прах се разсея.