Мишената [bg]

Роби приключи с рязането и се зае да задушава зеленчуците в тиган с горещо олио. Отпи още глътка вино и погледна към прозореца. Валеше силно.

— Генерал Пак каза да не им позволяваме да изтезават семейството му.

— Вярно — кимна Рийл. — В Северна Корея вината винаги е обща. На тази база са създадени всички концлагери. Ако арестуват родителите и ги изпратят там, с тях отиват и децата. По този начин прочистват поколенията от „нежеланите“, или както там ги наричат.

— Знам. Но си направих труда да проверя Пак. Съпругата му е мъртва. Самият той е прехвърлил седемдесет, което предполага, че и родителите му са мъртви. А деца няма.

— Братя, сестри?

— Не. В протоколите пише, че е бил едно дете.

Рийл пресуши чашата си и я напълни за втори път.

— Странно. Като говорим за роднини, се сещам да те попитам какво става с Джули?

— Тя не ми е роднина.

— Но е най-близкият ти човек.

— За последен път говорих с нея, преди да ни изпратят в Бърнър Бокс.

— Е, сега сме в почивка, значи можеш да й се обадиш.

— А на теб какво ти пука?

— Обичам да живея живота на хората, които са по-нормални от мен. Което означава всички на тази планета с изключение на присъстващите.

Роби погледна часовника си.

— Какво ще кажеш да я поканим на вечеря? — подхвърли той. — Ще отскоча да я взема, а ти ще наблюдаваш тенджерата.

— Сериозно ли говориш?

— Защо не? Тя те харесва.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм. Веднъж ми подхвърли, че си много яка.

Рийл се замисли и погледна към врящата тенджера.

— Хич ме няма в кухнята — призна тя. — Какво ще кажеш аз да отскоча да я взема, докато ти сготвиш?

— Става — усмихна се Роби и й подхвърли ключовете на колата.