Кървава роза [bg]

Когато жилетката и бутилката ми отново си бяха на мястото, здраво закопчани, Шей ме хвана за ръката и двамата изплувахме на повърхността. В мига, в който се показахме над водата, аз си свалих маската и поех жадно въздух, разтърсвана от мощни тръпки. Шей също си махна маската, изплю регулатора и се ухили широко.

— Какво?

— Трябваше да минеш през отвора бавно, Кала — обясни той. — Така изненада Габриел, че за малко да му избиеш регулатора от устата.

— Просто исках да го свърша колкото се може по-бързо — отвърнах отбранително.

Това плуване беше начело на списъка ми с неща, които не бих искала да повторя. Когато Адна се показа над водата, изпитах желание да я разцелувам.

„Слава богу, че е еднопосочно пътуване.“

Шей ме опръска, като се смееше.

Рен се появи на повърхността до нас.

— Човече, страхотно е отново да виждаш.

Сега, когато вече нямаше опасност да се удавя, се огледах наоколо. Рен беше прав. Светлината беше мъждива, но вече нямахме нужда от фенери.

— Това трябва да е входът на сенотето — каза Шей, посочвайки тавана.

Високо над нас — на поне трийсетина метра — се виждаше отвор, през който лъчите на слънцето, проправили си път през гъстия воал на джунглата, се разливаха в мрака, потрепвайки от време на време от някое случайно движение близо до отвора — пърполещи криле на птици, които си бяха свили гнездо в пещерата.

— Ама на вас май страшно ви харесва да плувате, а? — провикна се Мейсън. Двамата с Нев седяха на няколко стъпки от нас, заедно с Итън и Сабин. — Тук има чудесна суха… е, добре де, не суха, а влажна, но прекрасно солидна земя.

— Знаех си, че неслучайно те харесвам — засмя се Рен, докато плувахме към мястото, където солената вода миеше хлъзгавия каменен под на пещерата.

Когато излязох на сушата, единствено желанието да запазя поне някакво достойнство ме възпря да не се просна върху камъните, долепила лице до земята с огромна любов. Въздухът все още бе тежък, напоен с дъх на сол и разлагаща се риба, но поне беше истински въздух.

— Всички ли са добре? — попита Габриел.

— Малко ми е замаяно — отвърна Адна, изцеждайки водата от мократа си коса.

— Нормално е — увери я Габриел. — Но ми кажи, ако се влоши.

— Благодаря — отговори тя сухо.

— Всички се справихте отлично — каза Габриел. — Е, да вървим да свършим онова, за което дойдохме.

— Къде е това? — попита Шей.

— Една ниша — обясни Габриел, който вече бе тръгнал. — Всъщност, тя се вижда оттук.

— Светлината — промълви Шей.