Рубинът
- Автор: Скай Кристина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рубинът». Краткое содержание книги:
Пейгън реши, че още от този момент трябва напълно да разсее напразните й надежди. Избра ролята на безсърдечен грубиян, който само би разбил сърцето й, ако тя го допусне до себе си. Колкото по-бързо тя проумееше това, толкова по-добре. Оттук нататък щеше да бъде по-предпазлива с мъжете.
Но увереността, която изпита при мисълта, че постъпва правилно, не му помогна кой знае колко, когато видя пред себе си трогателно потрепващите й устни. Той се обърна и сковано тръгна към вратата.
— Мита — каза Пейгън, точно когато прекрачваше прага.
— Да, сахиб? — гласът й прозвуча глухо.
— Променила си прическата си, нали? Сложила си някакви гребенчета.
— Да, Тигър-сахиб. Харесваш… харесва ли ви? — върху лицето й грейна възхитена усмивка.
— Много привлекателна си станала — дрезгаво каза Пейгън. — Като се върнем в Уиндхевън, боя се, че ще трябва да отблъсквам ергените с пръчка. Те сигурно ще направят пътека до къщата, само с надеждата да те зърнат.
Усмивката й веднага се стопи.
— Отивам да взема дрехите на сахиб — промърмори тя, бързо се обърна и напусна стаята.
„По дяволите!“ — каза си Пейгън. Май отново бе постъпил като дебелак.
А другата жена, какво да прави с нея? Тя сякаш вече му бе влязла под кожата. Колкото по-скоро я разкара, толкова по-добре. Но не можеше да отдели време, нито сам той, нито някой от хората му, за да я заведат до Коломбо.
Мусонът щеше да започне всеки момент. Оставаше само един изход — да я вземе със себе си до Уиндхевън. А оттам щеше да се погрижи да осигури пътуването й.
Това решение никак не го ободри. Вместо това засили дълбаещото го от няколко седмици предчувствие за обреченост.
Тя стоеше до единствения прозорец на бунгалото и съзерцаваше буйната растителност, която се простираше до хоризонта. Кокосовите палми, бодливите храсти и гъстата мрежа от огненочервени хибискуси се сплитаха в непроходима стена. Над прозореца бяха надвиснали бели цветя на огромни гроздове, които пръскаха задушлив аромат в неподвижния въздух.
„Джунгла“ — каза си тя с чувство за безнадеждност, заслушана в монотонното жужене на прелитащите насекоми, които никога не бе виждала, нито пък знаеше какви са.
Цейлон.
Съсредоточи се в усилията да си спомни какво е учила за тази малка английска колония от другата страна на земното кълбо, на десетки хиляди мили от Англия, в средата на Индийския океан, точно над екватора.
Каква ирония! За такива неща нямаше бели петна в съзнанието й. Само нещата, касаещи собственото й аз, сякаш бяха безвъзвратно потънали в забрава. Най-важното.
Стисна силно клепачи, сякаш това можеше да й помогне да срути невидимата бариера в мозъка си, но не след дълго се отказа с отчаяна въздишка.
Нищо.
Все така нищо.
Отвън долетя пронизителния писък на някакво животинче, което се шмугна в близкия храсталак. Голяма птица с качулка и тъмночервени пера разпери крила и полетя към джунглата.
Мисълта, че е чужда на всичко това, я прониза като острие. Където и да беше домът й, тя знаеше, че не е тук.
Замислена прехапа долната си устна. Само да откриеше този Сент Сир, собственика на плантацията! На него безспорно можеше да разчита една жена, изпаднала в беда, нали беше пер на Англия и джентълмен.
Да, трябваше да измисли начин да открие виконта и да му разкаже за отвратителното поведение на управителя му в негово отсъствие. Не беше повярвала нито за миг на думите на Пейгън за неговия господар.
В очите й блесна доволна искрица, като си представи лицето на Пейгън, когато разбере, че е уволнен.
Да, тя с удоволствие щеше да покаже на това надуто нищожество, че с една английска дама не може да се отнася по същия начин, както с местните му наложници.
Макар че беше направо възмутена, тя си даде сметка, че някъде дълбоко я клъцват първите стрели на ревността и това направо я изуми.
Пейгън масажираше белега на раната си и се мръщеше, докато изкачваше стъпалата към бунгалото. Едва не се поддаде на изкушението да махне проклетата превръзка. Нали така се надяваше сериозно да я сплаши. Но едновременно с това не искаше да види отвращението, което тя неминуемо щеше да изпита при вида му. Той познаваше добре тази реакция, дори и у преданата Джорджина, макар че тя успяваше бързо да се овладее.
Внимателно намести черната превръзка и закрачи по коридора. Безшумно отвори вратата.
Тя седеше напълно облечена на стола до прозореца и гледаше към джунглата. Косата й бе сплетена в дебела плитка, която тежко падаше назад. Макар лицето й да бе още бледо, тя явно бе дошла на себе си.
Което не можеше да се каже за него, мина му през ума.