Втората Фондация

Нищо не може и никога не би могло да се сравни с оживен космодрум в покрайнините на столица на гъсто населена планета. Имаше огромни машини, отпуснали се величествено на отредените им места. Ако избереш подходящо време, ще видиш впечатляващата гледка как кацащ гигант се отпуска за почивка или още по-настръхващото, ускоряващо се излитане на стоманен мехур. Всички процеси бяха почти безшумни. Движещата сила беше тихият взрив на нуклеони, които се превръщаха в по-компактни вещества…

По отношение на площта, деветдесет и пет процента от космодрума бяха току-що описани. Квадратни километри, отредени за машините, хората, които ги оживяват, и компютри, които служат и на едните, и на другите.

Едва пет процента от космодрума са отделени за потоците хора, за които той е спирка към всички звезди в Галактиката. Със сигурност може да се твърди, че само някои от анонимното множество спират и се замислят за технологичната мрежа, която плетат космическите маршрути. Вероятно някои от тях ги засърбява от мисълта за хилядите тонове спускаща се стомана, които изглеждат толкова малки в далечината. Един от тези циклопски цилиндри би могъл (допустимо е) да се отклони от водещия лъч и да се тресне на половин километър от предвиденото място за кацане — може би върху стъкления покрив на огромната чакалня, — така че да останат само раздробени фосфати и малко пара, за да отбележат смъртта на хиляди хора.

Но това никога не можеше да се случи с устройствата за безопасност, които се използваха, и само твърде невротизираните биха допуснали подобна възможност за повече от миг.

За какво мислеха тогава? Разбирате, че те не са просто тълпа. А тълпа с определена цел. Тази цел надвисва над полето и сгъстява атмосферата. Нареждат се опашки, родители събират децата си, багажите се разпределят в точно изчислени маси — хората отиват нанякъде…

Щом е така, представете си пълната психическа изолация на един-единствен човек от тази страхотна целеустремена тълпа, който не знае къде да отиде и в същото време чувства по-силно, отколкото е възможно да го усещат другите, необходимостта да се отправи някъде, където и да е! Или почти където и да е!

Дори при липсата на телепатични способности или друг от грубите методи за свързване на едно съзнание с друго, съществуват достатъчно сблъсъци в атмосфера, в неосезаемото настроение, достатъчни, за да се отчае човек.

Достатъчни? Даже предостатъчни, за да прелеят, да го окъпят и удавят.

Аркадия Даръл, облечена във взети назаем дрехи, застанала на чужда планета, съвсем не на своето място и както изглежда дори във взет назаем живот, копнееше пламенно за сигурността на майчината утроба. Не знаеше точно какво иска. Известно й беше само, че самата незащитеност на откритото пространство представляваше голяма опасност. Мечтаеше за някакво затворено местенце — някъде далеч — в неизследвано кътче от Вселената, където никой нямаше да я търси.

И ето я, на четиринадесет и нещо години, уморена достатъчно за осемдесет и повече, уплашена за по-малко от пет.