Музей на страха
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Музей на страха». Краткое содержание книги:
Когато екскаваторите, копаещи основите за нов строеж в Манхатън, захапват стара тухлена стена, отдолу зейват катакомбите на ужаса: тридесет и шест трупа, зазидани под земята от неизвестен сериен убиец.
Специалният агент на ФБР Пендъргаст и археоложката Нора Кели са въвлечени в паралелното разследване на две серии убийства: едната следа води към тунелите под строежа — и към миналото; другата, по-страшната — към днешния ден. И двете са свързани с потресаващи медицински експерименти над живи човешки същества. Медиите гърмят за убиец „папагал“, който повтаря маниера на своя незнаен предшественик и искат решителна намеса от властите. Но тъкмо агентът и Нора започват да свързват разбърканата мозайка на престъпленията, нова вълна от насилие изригва около тях и шеметните събития ги изправят пред невероятни разкрития.
— Конфискувахме му китарата и толкоз. Върнахме му я след като завърши.
Смитбак кимна, учтивата усмивка не слизаше от лицето му.
— Познавахте ли родителите му?
— Баща му се занимаваше с недвижими имоти, но, разбира се, Тони всъщност постигна големия успех в бизнеса: Не помня майката.
— Братя? Сестри?
— По онова време беше единствено дете. Но, разбира се, имаше една семейна трагедия.
Смитбак неволно се наведе напред.
— Каква семейна трагедия?
— По-големият му брат Артър почина. От някаква рядка болест.
Смитбак веднага направи връзката.
— Случайно да са го наричали „Малкият Артър“?
— Мисля, че да. Баща му беше „Големият Артър“. Тони го изживя много тежко.
— Кога се случи това?
— Когато Тони беше в десети клас.
— Значи брат му е бил по-голям. И той ли учеше в това училище?
— Не. Беше хоспитализиран от години. Страдаше от някаква много рядка и обезобразяваща болест.
— Каква болест?
— Всъщност не знам.
— Казахте, че Феърхевън го е изживял тежко. Как?
— Затвори се, стана асоциален. Но в крайна сметка го преодоля.
— Да, да. Чакайте да видя… — Смитбак провери записките си. — Да видя. Имал ли е проблеми с алкохол, наркотици, някакви дребни престъпления…? — Смитбак се опита думите му да прозвучат небрежно, лековато.
— Не, не, тъкмо обратното — дойде лаконичният отговор. Чертите на лицето на директорката бяха станали по-сурови. — Кажете ми, господин Смитбак, защо точно ще пишете тази статия?
Смитбак „нахлузи“ най-невинната си маска.
— Работя по един биографичен очерк за господин Феърхевън. Нали разбирате, искаме да дадем пълна картина — и доброто, и лошото. Но не търся нещо особено.
Точно така.
— Разбирам. Е, Тони Феърхевън беше добро момче, беше настроен, враждебно към наркотиците и алкохола, дори към тютюнопушенето. Спомням си, че не пиеше дори кафе. — Тя се поколеба. — Не знам, но ако има нещо, то е, че беше прекалено добър. И понякога бе трудно да се разбере какво мисли. Беше доста затворено момче.
Смитбак надраска още няколко ненужни бележки.
— Някакви хобита?
— Говореше много за спечелването на пари. Работеше много след училище и поради това разполагаше с доста джобни пари. Мисля, че това не е учудващо, като се има предвид какво направи после. Чета от време на време статии за него, как е преодолял протестите на местните хора за този или онзи свой предприемачески обект. И, разбира се, четох вашата статия за разкритията на улица „Кетрин“. Нищо учудващо. Момчето просто се е превърнало в мъж и толкоз.
Смитбак бе слисан — тя не беше дала знак, че знае кой бе той, камо ли, че е чела нещо от него.
— Между другото, намерих статията ви за много интересна. И обезпокоителна.
Смитбак усети как се изчервява от удоволствие.
— Благодаря ви.
— Мисля си, че тъкмо затова се интересувате от Тони. Е, тези прибързани изкопни работи, за да може да завърши строежа — това е типично за него. Винаги е бил целеустремен, нетърпелив да стигне до края, да приключи, да успее. Предполагам, че затова има такива успехи като предприемач. Може да бъде и много саркастичен и нетърпелив с хората, които смята за стоящи по-долу от него самия.
Точно така, помисли си Смитбак.
— А имаше ли врагове?
— Чакайте да си помисля… Не, не си спомням. Той никога не беше импулсивен, винаги обмисляше действията си. Макар, че май имаше веднъж нещо, свързано с някакво момиче. Сбутали се с друго момче и беше изгонен от следобедните занятия. Нямаше разменени удари обаче.
— А другото момче?
— Трябва да е било Джоел Амбърсън.
— Какво стана с Джоел Амбърсън?
— Ами, нищо.
Смитбак кимна и кръстоса крака. Всичко това не водеше доникъде. Време беше да атакува фронтално.
— Имаше ли прякори? Знаете как децата вината си измислят прякори в гимназията.
— Не си спомням да е имал други имена.
— Аз погледнах в годишния дневник, публикуван във вашия уеб сайт.
Учителката се усмихна.
— Започнахме я преди няколко години. Оказа се доста популярна.
— Не ще и дума. Но в този дневник той има прякор.
— Наистина ли? И какъв?
— „Касапина“.
Лицето й се смръщи, но почти веднага се проясни.
— А, да. Онзи прякор.
Смитбак се наведе напред.
— Онзи ли?
Учителката леко се засмя.
— Трябваше да правят дисекция на жаби в час по биология.
— И…?
— Тони беше малко гнуслив — два дни се опитваше отново и отново и все не успяваше. Децата го дразнеха за това и някой започна да му вика така — „Касапина“. И прякорът някак си остана, като шега, нали разбирате? В крайна сметка той преодоля слабостта си и — доколкото си спомням, получи отлична оценка по биология — но нали знаете какво става, като ви лепнат прякор.