— О! — възкликна Ема и присви несъзнателно нос. Букетчето беше нежно, но посланието нагло. Та тя положителност не му е дала чак такива аванси. Всъщност, честно казано, трябваше да признае, че начинът, по който бе флиртувала с него, може доста да го бе насърчил. Нали и намерението й наистина беше да го насърчи. Но сега ще се наложи пак да се отдръпне. Много неприятно, защото ще си спечели славата на кокетка, освен ако не намери подобаващ начин да оправи положението.
— Не, Тилда, няма да го нося — каза тя, когато камериерката вече искаше да забоде букетчето за дългата й копринена ръкавица.
— Но, лейди Ема! — протестира Тилда.
— Много са хубави, но ще сложа златните гривни, които са били на майка ми — заяви Ема и отвори ковчежето със скъпоценностите.
Тилда й хвърли любопитен поглед, но сложи букетчето на скрина и извади пъстрия шал. Преметна го през лакътя на Ема и отстъпи крачка назад, за да я огледа.
— В крак с модата, лейди Ема — заяви тя доволна и оправи ширита с пискюл, който диплеше роклята под гърдите.
Усмивката на Ема беше малко разсеяна. Предчувствието й за хубава вечер поизбледня при мисълта, че ще трябва да поразсее илюзиите на Пол Дьони, особено ако Аласдеър я наблюдава в този миг. Аласдеър й каза, че ще бъде тази вечер при Алмак. Ще й бъде трудно в компанията и на двамата мъже, без да си мисли за нимфата от месинг.
Беше много възможно новината за нападението над емигранта да е станала междувременно известна в целия град. Пол сигурно е споменал за нападението на херцог Дивайз, тъй като се бе случило в неговия дом. Но веднага си спомни също, че когато тази заран му разказа собствената си версия с твърдението, че не се е връщала в зимната градина, той заяви, че я е чакал „цяла вечност“. Защо не й каза нищо за нападението? Не беше ли съвсем естествено да го стори?
Може би от гордост? Не е могъл да признае, че е преживял толкова срамно поражение? Това и се стори единственият, а много вероятно и верният отговор. Пол Дьони аз нищо на света не би допуснал в обществото са се шушука за него. Би станал прицел за зли шегички… всеки би станал. Обществото обича да се подиграва на всяко скандално унижение.
Тя слезе замислена долу. Мария пърхаше наоколо й, страхуваше се да не е пострадала много, след като се е оказала изложена на природните стихии.
— Сигурна ли си, скъпа, че няма да е добре да глътнеш едно от прахчетата на доктор Бенет… за да не ти се възпалят сливиците? Толкова мразя възпаленията на сливиците, миличка. Нищо по-отвратително от силно възпаление на гърлото.
— Едрата шарка и тифът също не са ми особено по вкуса — пошегува се Ема.
— Е, да, естествено… но знаеш какво искам да кажа.
— Ти си същинска квачка — заяви Ема с мила усмивка. — Хайде да идем да хапнем. Умирам от глад. — Пикникът в гръцкия храм беше сякаш далечно минало, а пуншът, който направи Аласдеър, преди да напуснат „Зелената гъска“, също не й напълни стомаха, въпреки че накара, по пътя за вкъщи, бузите й леко и приятно да се зачервят.
Грижовните страхове на Мария изчезнаха. Чудесният апетит на Ема говореше за добро здраве.
Тъкмо се канеха да седнат на масата, когато Ема чу глас откъм антрето. Тя замръзна на място с ръка на облегалката.
