Сигнал за опасност
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Сигнал за опасност». Краткое содержание книги:
Затова е взел мерки да запази тайната.
Разработената от него система за ранно предупреждение реагира мигновено на всеки сигнал за опасност. Задаващият неудобни въпроси детектив е елиминиран светкавично. Хоби въздъхва с облекчение. Но изпълнената с решимост клиентка на убития си спомня едно име от миналото.
— Готово — извика мисис Хоби от коридорчето.
Тикаше количка за сервиране, върху която беше подреден сервиз — еднакви чаши и чинийки, каничка за мляко и захарница. Бе махнала ленената кърпа и отдолу се бе показал кейк, поръсен с нещо жълто — може би лимон. Древната кафеварка също беше там и ухаеше на кафе.
— Как го пиете?
— Без мляко и захар — отговори Ричър.
Наля кафе в една от чашите. Китката й трепереше от усилието. Докато му я поднасяше, чашата подрънкваше в чинийката. След това отряза парче кейк, сложи го в друга чинийка и също му я подаде. Чинията трепереше. Кислородният апарат свистеше. Старият мистър Хоби вероятно репетираше разказа си, делеше го на части, поемаше въздух, за да захрани с енергия всяка от тях.
— Бях печатар — започна той неочаквано. — Имах собствена печатница. Мери работеше при един от големите ми клиенти. Запознахме се и се оженихме през пролетта на четирийсет и седма. Синът ни се роди през юни четирийсет и осма.
Обърна се и прокара поглед по редицата снимки.
— Нашият син, Виктор Труман Хоби.
Гостната притихна както при отдаване на последна почит.
— Вярвах в дълга — продължи старецът. — Не бях годен за активна военна служба и ужасно съжалявах, че е така. Горчиво съжалявах. Все пак бях щастлив, че мога да служа на страната си по някакъв начин и служих достойно. Възпитах сина си да обича страната си и да й служи по същия начин. Той се записа доброволец във Виетнам.
Старият мистър Хоби затвори уста и пое въздух през ноздрите — веднъж, два пъти, после протегна ръка към пода до себе си и взе подвързана с кожа папка. Сложи я върху кокалестите си колене и я разтвори. Извади някаква снимка и му я подаде. Ричър балансира чинийката и чашката с кафето и се наведе, за да я вземе. Беше избледняла цветна снимка на момче, направена в някакъв заден двор. Момчето беше на девет или десет, набито, с бели зъби, лунички, ухилено, с метална купа, нахлупена на главата като каска, и детска пушка на рамо. Джинсите му бяха мушнати в ботите, за да приличат на военна униформа.
— Искаше да стане войник — продължи мистър Хоби. — Винаги е искал. Това беше амбицията му. По онова време одобрявах, разбира се. Не можехме да имаме повече деца, така че Виктор остана сам. Беше светлият лъч в живота ни. Сметнах, че стремежът да стане войник е добър за единствения син на един патриотично настроен баща.
Последва пауза. Кашляне. Свистене на кислорода от бутилката. Тишина.
— Одобрявахте ли Виетнам, майоре? — попита Хоби неочаквано.
Ричър сви рамене.
— Тогава бях твърде млад, за да си изградя някакво определено мнение. От гледна точка на това, което знам днес, мисля, че не бих одобрил войната във Виетнам.
— Защо?
— Всичко беше погрешно там — отговори Ричър. — Мястото, времето, причините, подходът, методите, лидерите. Нямаше стабилна подкрепа, нямаше истинско желание за победа, нямаше смислена стратегия.
— Бихте ли заминали там?
Ричър кимна.
— Да, бих заминал. Нямаше да имам избор. Освен това съм син на военен. Все пак завиждам на неговото поколение. Много по-лесно е било да се сражаваш във Втората световна война.
— Виктор искаше да пилотира хеликоптер — отбеляза Хоби. — Искаше го страстно. Вината и тук е моя, боя се. Заведох го на един панаир в провинцията и платих два долара, за да се повози на хеликоптер. Беше стара машина „Бел“. С такива пръскат нивите. След това не искаше нищо друго, освен да стане пилот на хеликоптер. И реши, че най-доброто място да се научи да лети е армията.
Извади още една снимка от папката и я подаде. Беше на същото момче, но вече на около двайсет, отново ухилено, израснало, в нова униформа. Стоеше пред военен хеликоптер „Хилър Н–23“, стара тренировъчна машина.
— Това е във Форт Уолтърс — каза Хоби. — Чак в Тексас. Начална армейска школа за пилоти на хеликоптери.
Ричър кимна.
— Значи във Виетнам е бил пилот на хеликоптер? — попита той.
— Завърши втори по успех в групата си — каза Хоби. — Това не ни изненада. Винаги се е учил много добре още от гимназията. Особено добър беше по математика. Разбираше от счетоводство. Въобразявах си, че ще завърши колеж и ще дойде при мен, за да се занимава със сметките. Очаквах го с нетърпение. Мен не ме биваше в училище, майоре. Сега няма смисъл да го крия. Не съм образован. Успехите на Виктор ми доставяха истинско удоволствие. Беше умно момче. И много добро. Умен, мил, добросърдечен… идеалният син. Нашият единствен син.