Пясъците на времето
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юрий Михайлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пясъците на времето». Краткое содержание книги:
Тя го погледна с пламтящи очи.
— Бог ме изпраща.
Часовоят я изгледа.
— Наистина ли? Сега?
— Да. Той ме изпрати да се срещна с полковник Акока.
Войникът поклати глава.
— По-добре му предайте, че не сте по вкуса на полковник Акока. Сбогом, сеньора.
— Вие не разбирате. Аз съм сестра Тереза от Цистерцианския манастир. Бях пленена от Хайме Миро и хората му.
Тя видя втрещеното изражение, което се появи на лицето му.
— Вие сте… Вие сте от манастира?
— Да.
— Този в Авила?
— Да — каза нетърпеливо Тереза.
Какво ставаше с този човек? Не разбираше ли колко е важно да бъде спасена от тези зли хора? Войникът каза предпазливо:
— Полковникът не е тук сега, сестро…
Това бе неочакван удар.
— …но командващият полковник Состело е тук. Мога да ви заведа при него.
— Той ще може ли да ми помогне?
— О, сигурен съм, че ще може. Последвайте ме, моля.
Часовоят не можеше да повярва на късмета си. Полковник Фал Состело бе изпратил безброй войници да претърсят района, но всичко бе безуспешно. Сега една от сестрите се бе натъкнала на лагера и се бе предала на него. Полковникът щеше да е много доволен.
Стигнаха до палатката, където полковник Фал Состело и заместникът му разглеждаха една карта. Мъжете вдигнаха поглед, когато влязоха часовоят и жената.
— Извинете ме, полковник. Това е сестра Тереза от Цистерцианския манастир.
Полковник Состело я изгледа с недоверие. През последните три дни цялата му енергия бе фокусирана върху това да открие Хайме Миро и монахините, а сега, тук пред него, стоеше една от тях. Имаше Бог.
— Седнете, сестро.
„Няма време за това“ — помисли сестра Тереза. Трябваше да го накара да разбере колко е спешно това.
— Трябва да бързаме. Те се опитват да ме върнат в Ез.
Полковникът бе озадачен.
— Кой се опитва да ви върне в Ез?
— Хората на Хайме Миро.
Той се изправи на крака.
— Сестро, знаете ли къде се намират тези хора?
Сестра Тереза каза нетърпеливо:
— Разбира се. — Тя се обърна и посочи с ръка. — Те са горе на тези възвишения, криейки се от вас.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Алън Тъкър пристигна в Авила един ден след разговора си с Елън Скот. Беше продължителен полет и Тъкър би трябвало да е изтощен, но вместо това бе възбуден. Елън Скот не бе жена, отдадена на капризи.
„Има нещо странно зад всичко това — помисли той. — И ако играя добре играта си, имам усещането, че може да се окаже много доходно за мен.“
Той си запази място в хотел „Куатро Постес“ и попита служителя на рецепцията:
— Има ли някоя редакция на вестник наблизо?
— Надолу по улицата, сеньор. На две пресечки оттук, вляво. Ще я намерите лесно.
— Благодаря.
Докато вървеше по главната улица, наблюдавайки как градът се съживява след следобедната си почивка, Тъкър мислеше за мистериозното момиче, което бе изпратен да доведе. Това сигурно беше нещо важно. Но важно защо? Спомняше си думите на Елън Скот:
„Ако е жива, върнете я при мен. Не бива да споделяте това с никого.
Не, госпожо. Какво да й кажа?
Просто й кажете, че един приятел на баща й иска да я види. Тя ще дойде.“
Тъкър намери редакцията. Вътре имаше пет-шест души зад бюра и той се обърна към един от тях:
— Извинете, бих искал да видя главния редактор.
Мъжът посочи към един офис.
— Там вътре, сеньор.
— Благодаря.
Тъкър се отправи към отворената врата и погледна вътре. Зад едно бюро седеше мъж на около тридесет и пет години и съсредоточено редактираше материал.
— Извинете — каза Тъкър. — Може ли да поговоря с вас за момент?
Мъжът вдигна поглед.
— С какво мога да ви услужа?
— Търся една сеньорина.
— Всички не сме ли такива? — усмихна се редакторът.
— Тя е била оставена в една селска къща наблизо, когато е била бебе.
Усмивката се стопи.
— О, тя е била подхвърлена?
— Да.
— Преди колко години е било това, сеньор?
— Преди двадесет и осем.
Младият човек сви рамене.
— Било е преди моето време.
„Вероятно няма да е лесно“ — помисли Тъкър.
— Можете ли да ми посочите някого, който е в състояние да ми помогне?
Редакторът се облегна назад в стола си, замисляйки се.
— Всъщност мога. Бих ви посъветвал да говорите с отец Берендо.
Отец Берендо седеше в кабинета си с одеяло върху тънките си крака и слушаше непознатия.
Когато Алън Тъкър свърши с обяснението си за какво е дошъл, отец Берендо каза:
— Защо искате да знаете за това, сеньор. Това се е случило преди толкова години. Какъв е интересът ви към това?
Тъкър се поколеба, подбирайки думите си внимателно.