Жената в бяло
- Автор: Колинс Уилки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Шипковенска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жената в бяло». Краткое содержание книги:
— Искането ви Мариан Халкъм да живее с вас може да се уреди лесно с лично споразумение — казах аз. — Струва ми се, че едва ли разбрахте въпроса ми. Той се отнасяше до вашата собственост — до начина, по който ще се разпоредите с парите си. Да предположим, че решите да направите завещание, когато навършите пълнолетие, кой бихте искали да получи парите?
— Мариан е майка и сестра за мен — каза това добро, нежно момиче и сините му очи заблестяха, докато говореше. — Мога ли да ги оставя на Мариан, мистър Гилмор?
— Естествено, скъпа моя — отвърнах аз. — Но не забравяйте каква голяма сума е това. Бихте ли искали цялата да бъде приписана на мис Халкъм?
Тя се поколеба; изчерви се, сетне пребледня и ръката й се прокрадна отново към малкия албум.
— Не цялата — каза тя. — Освен Мариан има още един човек…
Тя млъкна; червенината отново обля лицето й, а пръстите й, отпуснати върху албума, започнаха леко да потрепват по полето на рисунката, като че ли споменът за някаква любима мелодия ги бе задвижил механично.
— Имате пред вид друг член на семейството освен мис Халкъм? — подсказах аз, виждайки, че не е в състояние да продължи.
Червенина обля челото и врата й и нервните пръсти изведнъж се вкопчиха здраво в албума.
— Има един друг човек — отвърна тя, без да обръща внимание на последните ми думи, макар че очевидно ги бе чула. — Има един друг човек, който може би ще приеме малък спомен, ако мога да му го оставя. В това няма нищо лошо, ако умра първа…
Тя замълча отново. Руменината, обхванала ненадейно страните й, също тъй ненадейно изчезна. Ръката върху албума се отпусна, потръпна и го премести настрани. Тя вдигна очи за миг и после извърна глава настрани. Кърпичката й падна на пода, докато променяше положението си, и тя бързо скри лице в ръцете си.
Стана ми тъжно, защото я помнех като най-жизненото и най-щастливото дете, което се смееше по цял ден, а сега в разцвета на младостта и хубостта й я виждах тъй подтисната и прекършена!
Мъката, която предизвика в мен, ме накара да забравя изминалите години и настъпилата с тях промяна в положението, ни един към друг. Приближих стола си към нея, вдигнах кърпичката й от килима и нежно свалих ръцете от лицето й.
— Не плачете, скъпа моя — казах аз и избърсах сълзите, които се събираха в очите й, с ръката си, като че ли тя беше малката Лора Феърли от преди десет години.
Това бе най-доброто, което можех да сторя, за да я успокоя. Тя положи глава на рамото ми и се усмихна през сълзи.
— Съжалявам, че не можах да се овладея — каза безхитростно. — Не се чувствувам добре, напоследък съм твърде слаба и изнервена и често плача без причина, когато съм сама. — Сега вече съм по-добре — мога да ви отговоря както трябва мистър Гилмор. Наистина мога.
— Не, не, скъпа моя — успокоих я аз. — Засега смятаме въпроса за приключен. Вие казахте достатъчно, за да ме накарате да се погрижа възможно най-добре за вашите интереси, а подробностите можем да уточним при друг удобен случай. Да сложим край на деловите проблеми и да поговорим за нещо друго.
Незабавно я насочих към други теми. След десет минути настроението й беше по-ведро и аз станах, за да вървя.
— Елате отново — каза тя искрено. — Ще се опитам да бъда по-достойна за милото ви чувство към мен и моите интереси, стига само да дойдете отново.
Все още се държеше здраво за миналото — миналото, което представлявах аз по един начин и мис Халкъм — по друг! Силно ме тревожеше този неин поглед назад сега, когато животът й започваше точно така, както аз се обръщах назад в края на моя.
— Ако дойда, надявам се да ви намеря в по-добро състояние — казах аз, — в по-добро състояние и по-щастлива. Бог да ви благослови, скъпа моя!
Тя отговори само като подаде страната си, за да я целуна. Дори и адвокатите имат сърца и моето ме заболя малко, когато се сбогувах с нея. Целият ни разговор едва ли бе продължил повече от половин час. Тя не бе промълвила ни една дума, която да обясни загадката около явното й отчаяние и страх пред перспективата на нейния брак, и въпреки това бе съумяла да ме спечели на своя страна, без да зная как или защо. Влязъл бях в стаята с чувството, че сър Пърсивъл Глайд имаше наистина причина да недоволствува от начина, по който се отнасяше с него; тръгнах си, надявайки се скришом нещата да завършат така, че тя да повярва на приказките му и да поиска да я освободи от задължението й. Мъж на моята възраст и с моя житейски опит трябваше да схване много по-дълбоко нещата, а не тъй безоснователно да строи въздушни кули. Не мога да търся извинение за себе си; мога да изложа само истината и да кажа — така беше.