Дан на Хрътките

Промъкна се до единствената лавица, на която бяха струпани двадесетина свитъка и една подвързана с кожа книга. Всеки свитък беше плътно навит, вързан с етикета на някой продавач — точно както подозираше. Торвалд започна да чете заглавията.

„Трактат по дренажните улеи в каменните канали на квартал Джадроуби, деветнадесети доклад в Годината на Земеровката, извънредни дебати, Гилдия на каменоделците. Автор: Член 322.“

„Приказки за Памби Юнака и Света в кладенеца (с илюстрации от отдавна умрял художник).“

„Изгубените строфи на Аномандарис, с анотация.“ Веждите на Торвалд се повдигнаха, защото това наистина можеше да се окаже ценно. Бързо смъкна каишката и разви свитъка. Веленът беше съвсем празен, освен кратката анотация най-отдолу, която гласеше: „Никаква учена ерудиция не е възможна за момента.“ И знакът на издателя, отбелязващ, че този свитък е част от поредицата „Изгубени творби“, публикувана от Гилдията на майсторите на велен в Пейл.

Нави отново безполезния свитък и издърпа следващия.

„Илюстрован пътеводител до Палатата на Кърпачите на обуща на Дженабарис в четвърти век, съня на Бърн, от Филчър Счупения зъб, самозван бирник и бич за кърпачите на обуща, осъден на доживотен затвор. Публикация на библиотеката на дранголника, Натилог.“

Не хранеше никакво съмнение, че илюстрациите са обилни и педантични, до най-дребната подробност, но някак си любопитството му не беше чак толкова силно, за да ги разглежда.

Междувременно шумотевицата при портата бе стихнала. Пазачите от охраната се прибираха от свадата с много мърморене и ругатни, които затихнаха, щом влязоха в къщата на път към стаите си, което подсказа на Торвалд, че господарят всъщност си е у дома и навярно спи. Което си беше сериозен проблем, предвид параноята на кучия му син и това, че вероятното скривалище на богатството му бе някъде в проклетата му спалня. Какво пък, светът поднася своите предизвикателства, а без предизвикателства животът не струва нищо, безсмислен е и, най-важното, скучен.

Пристъпи към вратата към коридора и спря, уви около главата си кърпа, като остави открити само очите си. Вдигна резето, открехна и надникна. Вляво — външната задна стена, няма и на три крачки. Вдясно — коридорът, минаващ през цялата къща. Врати и централната площадка за стълбището. И пазач, седнал срещу площадката. Черна коса, морав като патладжан нос, увиснала долна устна и достатъчно мускули, покриващи тяло, което можеше да побере двама-трима колкото Торвалд Ном. Глупакът плетеше. Беше свъсил вежди и устата му мърдаше, докато броеше бримките.

И ето ти я ужасната котка — застъпва право към него.

Торвалд тихо затвори вратата.

Трябваше да я удуши тая гадина.

Чу ядосано ръмжене от коридора, после по стъпалата затропаха ботуши.

Открехна отново вратата и погледна навън. Пазачът се беше махнал, плетивото лежеше на пода, нишката от кълбото бе изпъната надолу по стъпалата.