Гай-джин (Част I)
- Автор: Клавелл Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Лилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гай-джин (Част I)». Краткое содержание книги:
Това не е исторически роман, а художествена измислица. Много от събитията се споменават от историците и в самите исторически трудове, но невинаги са свързани с истински случки. Това не е роман за някоя реална личност, която е живяла или се предполага, че е живяла, нито за някоя съществувала компания. Запазил съм истинските имена на кралете, кралиците и императорите, както и на няколко генерали и други видни личности. Освен това съм разигравал историята — мястото, начина, хората, причините, времето на събитието, — така че да подхожда на моята реалност и може би по този начин да разкажа истинската история на това, което е било и е отминало.
— Може да е бил прав, имаш дяволски късмет, че остана жив, а си едва от една седмица тук. Не сте ли съгласен, Марлоу?
— Да, сър. Така е. — Марлоу сметна момента за подходящ. — Филип, между другото как е господин Струан?
— Нито добре, нито зле според Джордж Бабкот.
— Сигурен съм, че ще се възстанови — вметна сър Уилям и усети внезапна болка в корема.
Когато пристигна в Канагава преди три дни, Марлоу посрещна катера му и докладва всичко за Струан и Тайърър, за убития войник, за ликвидирания престъпник и за гонитбата на другия.
— Хукнахме след кучия син, сър Уилям, Палидар и аз, но той просто се изпари. Претърсихме околните къщи — нищо. Тайърър смята, че уж били двамата нападатели от Токайдо, сър, убийците. Но не е сигурен, нали повечето от тях си приличат.
— Но ако наистина са те, защо са рискували да се промъкнат до Легацията?
— Най-добре ще е да избързаме с установяването на самоличността им и да приключим с тази работа, сър.
Те си тръгнаха от кея и забързаха по зловещо пустите улици.
— Ами как е девойката, господин Марлоу?
— Изглежда, ще се оправи, сър. Само е разтревожена.
— Добре, благодаря на Бога за това. Френският посланик се е запекъл като миши задник, че това било „долна обида за честта на Франция и на един от сънародниците му, която е и негова повереница“. Колкото по-скоро се върне момичето в Йокохама, толкова по-добре — о, между впрочем, адмиралът ме помоли да ви предам незабавно да се върнете в Йокохама. Има много работа. Ние… ами, ние решихме да направим официална визита на Йедо след три дни с флагмана…
Марлоу усети, че ще се пръсне от вълнение. Сраженията по море и суша бяха единственият реален начин да ускори повишението си и той трябваше на всяка цена да получи чин на адмирал. „Ще накарам стария да се гордее с мен и ще получа адмиралски чин много преди Чарлс и Пърси, двамата ми по-малки братя, и двамата лейтенанти…“
И сега на борда на флагмана под приятните слънчеви лъчи върху вибриращата от машините палуба вълнението му нарасна отново.
Ще тръгнем за Йедо за миг, сър, вашето пристигане ще е най-внушителното досега; ще получите убийците, обезщетенията и всичко, което поискате.
И Тайърър, и Сър Уилям доловиха вълнението му, но Сър Уилям усети само студени тръпки.
— Да, добре, мисля, че ще сляза за малко. Не, благодаря ви, господин Марлоу, зная пътя.
Двамата младежи го гледаха как се отдалечава с голямо облекчение. Марлоу внимаваше да не го изпуска от очи.
— Какво стана в Канагава, след като си тръгнах, Филип?
— Беше, ами изключително, тя беше изключителна, ако ме питаш за това.
— Как така?
— Слезе около пет и отиде направо да види Малкълм Струан, и остана с него до вечеря — едва тогава я видях. Тя изглеждаше… изглеждаше някак по-зряла, не, това не е най-точната дума, не по-зряла, а по-сериозна от преди, като автомат. Джордж твърди, че все още била в шоково състояние. По време на вечерята Сър Уилям каза, че ще я вземе със себе си в Йокохама, но тя просто му благодари и отказа — първо трябвало да се увери, че Малкълм е добре, и нито той, нито Джордж, нито някой от нас можеше да я убеди в противното. Почти не яде и се върна в болничната стая, остана с Малкълм и дори настояваше да й сложат походно легло, така че да е при него при нужда. Всъщност през следващите два дни и до вчера, когато потеглих за Йокохама, тя почти не се отделяше от стаята и разменихме само няколко думи.
Марлоу скри въздишката си.
— Изглежда го обича.
— Това е най-странното. Нито Палидар, нито аз мислим, че причината е там. Анжелик сякаш е… ами, безплътна е твърде силно казано, като че ли върши всичко в някаква полудрямка и се чувства по-сигурна при него.
— Господи! А какви ги разправя оня касапин?
— Бабкот само свива рамене и каза да бъдем търпеливи, да не се безпокоим — тя била най-доброто лекарство за Малкълм Струан.
— Представям си. Как е той всъщност?
— Упоен през повечето време, много го боли, повръща често и просто си изповръща червата. Не зная как Анжелик издържа на миризмата, макар че прозорецът е отворен непрекъснато. — Обзе ги страх при мисълта да са толкова тежко ранени и толкова безпомощни. Тайърър погледна напред, за да скрие болезненото съзнание, че собствената му още рана не е заздравяла и може да загнои, че нощем му се присънват кошмари със самураи, с окървавени мечове и с нея.
— Всеки път, когато се отбивах да видя Малкълм… и, честно казано, да видя нея — продължи той. — Анжелик ми отговаряше само с „да“, с „не“ или „не зная“, така че след време се отказах. Тя е… тя е по-привлекателна от всякога.