Всичко на масата
- Автор: Буковски Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Всичко на масата». Краткое содержание книги:
Магазинчето ми харесваше. Вътре не се случваше нищо. Там човек можеше да си почине, да поспи. В него нямаше никакъв живот. Можех да си представя, че ще бъда много щастлив, ако ме вземат за продавач в магазина, стига да не идват никакви клиенти.
Извърнах се от витрината и повървях още малко. Точно преди да стигна до булеварда, слязох на платното и видях на улицата огромна дупка, която водеше към канализацията. Беше като зинала черна паст, през която се слиза в земните недра. Бръкнах в джоба си, извадих медала и го пуснах в черната дупка. Изчезна веднага. В мрака от него не остана и следа.
Аз се качих обратно на тротоара и продължих към къщи. Когато се прибрах, родителите ми бяха заети да чистят. Беше събота. Сега пък трябваше да кося моравата и да поливам тревата и цветята.
Преоблякох се в работни дрехи, излязох и под погледа на баща ми с неговите сключени и навъсени вежди, отворих вратата на гаража и внимателно изтеглих косачката на заден ход. Остриетата й чакаха, неподвижни.
42.
— Трябва да вземеш пример от Ейб Мортенсън — каза майка ми. — Той изкарва само шестици. Защо никога не изкарваш шестици?
— Хенри е тъп като галош — обади се баща ми. — Понякога не мога да повярвам, че ми е син.
— Не искаш ли да си щастлив, Хенри? — попита майка ми. — Защо никога не се усмихваш? Усмихвай се и бъди щастлив!
— Престани да се самосъжаляваш — допълни баща ми. — Бъди мъж!
— Усмихни се, Хенри!
— Какво ще стане с теб, по дяволите? Как ще се оправяш в живота? Нямаш никаква енергия!
— Защо не отидеш на гости на Ейб? Поговори си с него, вземи пример — рече майка ми…
Почуках на вратата на апартамента на семейство Мортенсън. Вратата се отвори. Беше майката на Ейб.
— Не може да влезеш. Ейб е зает, учи си уроците.
— Знам, госпожо Мортенсън. Искам само да го видя за една минута.
— Е, добре. Стаята му е ей там.
Минах по коридора. Ейб си имаше собствено бюро. Седеше и четеше книга, отворена върху други две книги. Познах я по цвета на корицата: „Етика и право“. Етика и право в неделя, Боже мой.
Ейб вдигна поглед и ме видя. Плю на ръцете си и пак се обърна към книгата.
— Здрасти — каза, докато четеше.
— Сигурно вече си прочел тази страница десет пъти, тъпчо.
— Трябва да запомня всичко.
— Вътре пише само глупости.
— Трябва да си взема изпитите.
— Мислил ли си някога да наебеш някое момиче?
— Какво? — каза той и плю на ръцете си.
— Поглеждал ли си под полата на някое момиче? Не ти ли се иска да видиш още? Мислил ли си какво имат между краката?
— Това не е важно.
— За нея е важно.
— Трябва да уча.
— Събираме се да доиграем един мач. Момчетата от училище.
— В неделя?
— Какво й е лошото на неделята? Хората правят най-различни неща в неделя.
— Да де, но бейзбол?
— Професионалистите играят в неделя.
— На тях им плащат.
— А на теб плащат ли ти да четеш тази страница по десет пъти? Хайде бе, излез на чист въздух, може да ти се проветри главата.
— Добре. Но само за малко.
Той стана, двамата тръгнахме по коридора и минахме през дневната. Там беше вратата за навън.
— Ейб, къде отиваш?
— Ще изляза за малко.
— Добре. Но не се бави. Трябва да учиш.
— Знам…
— Добре, Хенри, ти отговаряш да се върне бързо.
— Ще имам грижата, госпожо Мортенсън.
Бяха се събрали Плешко, Джими Хачър, още няколко момчета от училище и от квартала. В двата отбора имаше само по седем души, което оставяше малко дупки в защитата, но на мен ми харесваше така. Аз играех централен защитник. Бях станал добър, наваксвах пропуснатото. Покривах по-голямата част от игрището. Бях и бърз. Обичах да играя близо до топката, за да хващам късите. Но най-много обичах да бягам назад, за да хващам високите силни топки, които летяха над главата ми. Така играеше Джигър Стац в „Лос Анджелис Ейнджълс“. Имаше само 28% успеваемост при ударите, но с онези, които открадваше от другия отбор, ставаше толкова ценен, колкото играч с 50% успеваемост.
Всяка неделя идваха да ни гледат десетина момичета от квартала. Не им обръщах внимание. Когато станеше нещо интересно, адски пищяха. Ние играехме с истинска бърза топка за бейзбол и всички си имахме собствени ръкавици, дори Мортенсън. Неговата беше най-хубава. Почти не беше използвана.