Саймън се усмихна на надрасканите Х-та и О-та, с които завършваше писмото. Стана му приятно, че помпозната привързаност на Изабел не беше пострадала от така стеклите се обстоятелства. Той развъртя капачката на бутилката и жадно отпи няколко глътки, преди едно остро бодване между плешките да го накара да се обърне.
В средата на помещението невъзмутимо стоеше Рафаел. Ръцете му бяха сключени на гърба, а слабите му рамене бяха изпънати. Беше облечен в плътно прилепнала бяла блуза и черно яке. На шията му проблясваше златна верижка.
Саймън едва не се задави с кръвта, която пиеше. Той преглътна, без да отмества втренчения си поглед.
— Ти… ти не е възможно да си тук.
Усмивката на Рафаел някак си създаваше впечатлението, че вампирските му зъби са се показали, без в действителност да е така.
— Не се паникьосвай, дневни вампире.
— Не се паникьосвам. — Това не беше съвсем вярно. Саймън имаше чувството, че е погълнал нещо остро. Не беше виждал Рафаел от нощта, в която се бе измъкнал, окървавен и посинен, от набързо изкопания гроб в Куинс. Още си спомняше как Рафаел му подхвърляше пликове с животинска кръв и как той ги разкъсваше със зъби, сякаш самият бе животно. Това не беше от най-приятните му спомени. Предпочиташе никога повече да не вижда вампирчето. — Сега е ден. Как е възможно да си тук?
— Не съм. — Гласът на Рафаел беше мек като масло. — Аз съм проекция. Погледни. — Той протегна ръка, която мина през каменната стена до него. — Аз съм като дим. Нищо не мога да ти сторя. Естествено, и ти не можеш нищо да ми направиш.
— Нямам намерение да ти сторя нещо. — Саймън сложи бутилката на леглото си. — Само искам да знам какво правиш тук.
— Ти напусна Ню Йорк много внезапно, дневни вампире. Не знаеш ли, че от теб се очаква да информираш шефа на вампирите в района си, когато напускаш града?
— Шефът на вампирите? Тоест, теб? Мислех, че шефът на вампирите е друг…
— Камила още не се е върнала при нас — каза Рафаел, привидно спокойно. — Аз я замествам. Щеше да знаеш това, ако си беше направил труда да се запознаеш със законите на своя вид.
— Всъщност, не съм възнамерявал да напускам Ню Йорк. И не се обиждай, но не гледам на вас като на същества от моя вид.
— Dios2! — Рафаел притвори очи, сякаш за да прикрие веселостта си. — Ти си непоправим.
— Как успяваш да го кажеш?
— А не е ли очевидно?
— Имам предвид… — Гърлото на Саймън се сви. — Тази дума. Ти можеш да я казваш, а аз не мога… — Не мога да кажа „Боже“, помисли си той.
Рафаел вдигна клепачи, май му беше забавно.
— Годините — каза той. — И опитът. Вярата или нейната липса… в един момент започват да се припокриват. С времето и ти ще се научиш, новобранецо.
— Не ме наричай така.
— Но ти си си такъв. Ти си дете на нощта. Нали затова Валънтайн те плени и източи кръвта ти? Защо иначе да го прави с теб?
— Явно си доста добре информиран — каза Саймън. — Може би ти ще ми кажеш.
Рафаел присви очи.
вернуться
2
Боже! (исп.) — Бел.прев.
