— Владетелят Ниу заплаши публично мен, сега заплашва и теб! Трябва да постъпиш, както казва той, и да стоиш далеч от дъщеря му.
Никога вече да не види Мидори! Тази мисъл го ужаси.
— Може да са възникнали някакви недоразумения, които биха могли да се изяснят, ако всички заедно седнем и поговорим…
— Няма да се срещам повече с владетеля Ниу и да се излагам на нови злостни обиди — заяви баща му. И отказвам повече да обсъждам този съюз.
Макар и каменното изражение на баща му да показваше недвусмислено, че всякакви по-нататъшни спорове са излишни, Хирата бе обещал на Мидори, че ще намери начин двамата да се оженят, затова рече отчаяно:
— Ако владетелят Ниу се извини, задето те е обидил, отрече се от заплахите си и ме приветства като свой зет, ще промениш ли решението си относно брака?
Баща му го изгледа тъжно и за момент на лицето му се изписа колебание. Не каза нито дума, но въпреки това Хирата разбра, че той постъпваше така от обич, защото искаше синът му да е щастлив. Изпълни го надежда, която в следващия миг угасна, тъй като баща му поклати глава:
— Ако владетелят Ниу постъпи, както казваш, може и да склоня. Само че можеш да разчиташ по-скоро на чудо, отколкото да очакваш да промени отношението си към бъдеща женитба между вас, защото изглежда изпълнен с омраза към нас. Трябва да се научиш да живееш без това момиче и да приемеш мисълта за друга невеста.
Той извади крака си от легена. След като съпругата му го подсуши с кърпа, продължи:
— Цялата тази история те откъсна от задълженията ти. Не бива разследването на сосакан сама да страда заради личните ти грижи. Най-добре се връщай на работа.
— Да, татко — унило се съгласи Хирата. Тръгна си с мисълта, че надеждата да се ожени за Мидори изглежда толкова нищожна, колкото и вероятността да открие любовника на Глициния.
Глава 17
— Тихо, Кикуко чан — прошепна госпожа Янагисава.
Майка и дъщеря се провираха приведени под наклонения гредоред между втория етаж и покрива на къщата на дворцовия управител. Таванът, който минаваше над всички свързани помежду си крила на къщата, представляваше лабиринт от мрачни голи помещения. Гредите бяха целите в паяжини, подът беше покрит с прах, миши нечистотии и мъртви насекоми. Единствените лъчи светлина се процеждаха през решетките на фронтоните.
Кикуко стъпваше внимателно, сложила пръст върху устните си, и въртеше доволно очи, забавлявайки се искрено на онова, което приемаше като игра. Двете легнаха на постелката, метната върху сламената рогозка, и госпожа Янагисава покри себе си и дъщеря си с дебелата завивка, която трябваше да ги предпази от студа и влагата на това място, където не идваше никой друг. Тя легна по корем, подпря брадичка на ръцете си и надникна през една голяма колкото длан дупка на пода.
Отворът, изкусно замаскиран с подходящо издялана и боядисана дърворезба, беше в тавана на кабинета на дворцовия управител. Госпожа Янагисава бе открила преди години тайния проход, водещ от нейното крило на къщата до тук. Тя бе изрязвала дупката нощем, докато всички останали спяха, за да се сдобие с този прозорец към живота на съпруга си.
Дворцовият управител никога не говореше за работата си, рядко се случваше да разменя с нея по някоя дума, тъй че, ако искаше да слуша гласа му или да разбере с какво се занимаваше, тя трябваше да подслушва. А тъй като той почти никога не й отделяше от времето си, бе принудена да го наблюдава тайно, ако искаше да го види. Възможно бе той да не си даваше сметка за това, а може би го знаеше, но му беше все едно.
