Поаро разследва

— Постъпил е малко жестоко с вас, мадмоазел, след като сте единственият кръвен роднина на господин Марш.

— Не гледам така на нещата. Чичо Андрю честно ме предупреди и аз избрах своя път. След като не се подчиних на волята му, той е бил напълно свободен да остави парите си на когото пожелае.

— Завещанието било ли е изготвено от адвокат?

— Не. Написано е на бланка за завещания, а свидетели са били едно семейство, мъж и жена, които работят за чичо ми и живеят в къщата.

— Сигурно има възможност да се оспори завещанието?

— Нямам никакво намерение.

— Значи гледате на него като на предизвикателство от страна на чичо ви, така ли?

— Точно така.

— Дааа… и то определено си е предизвикателство — отбеляза замислено Поаро. — Някъде в тази стара фермерска къща, строена безразборно, чичо ви е скрил голяма сума пари или по-вероятно друго завещание, като ви е дал една година, за да използвате знанията и изобретателността си да го откриете.

— Точно така, мосю Поаро. Но съм убедена, че вашата изобретателност е далеч по-добра от моята.

— Хайде сега! Много мило от ваша страна. Моите сиви клетки са на ваше разположение. А вие самата не се ли опитахте да търсите?

— Само отгоре-отгоре, но твърде много уважавам ума на чичо си, за да допусна, че задачата е лесна.

— Носите ли завещанието или копие от него?

Госпожица Марш му подаде документа през масата. Поаро го изчете, като от време на време кимаше с глава.