Острието на Тишал

Макар елфът да не помръдна от мястото си и дори не промени изражението на лицето си, от него полъхна вледеняваща вълна, която се разби в Гарете, изпълвайки го със страх. Той сякаш се събуди от някакъв неприятен сън: гледаше Посланика на Манастирите с нарастващо отвращение. Приятели? Как изобщо му беше хрумнало, че някога са били приятели? Та той едва познаваше този мъж и тайничко го смяташе за досаден фанатик, съмнителна личност, която се люшкаше между откровената тъпотия и непоносимата мономания. А погледът, който Рейт хвърли на Куелиар — немигащ, неизразителен, безумно съсредоточен, — започна да превръща отвращението на Гарете в истински физически страх.

— Аз съм Рейт от Анхана — каза той и плесна с ръце така, сякаш изтупваше от дланите си прах в посока към Куелиар.

Не се случи нищо.

Елфите продължиха да го гледат с любопитство. Гарете едва се осмеляваше да диша и се молеше това да се окаже някаква възмутителна шега. Рейт скръсти ръце и лека усмивка на мрачно задоволство набръчка крайчеца на очите му. Куелиар се изкашля веднъж и спътниците му се обърнаха към него.

Гарете потрепна; беше го страх да гледа, но не можеше да устои.

Перестите вежди на елфа се сбърчиха изненадано; главата му се наведе настрани като на озадачено кученце. Той бавно се отпусна на едно коляно. Лицето му изразяваше само изненада, но не и тревога — камо ли някаква болка, — когато от устата му блъвна черна кръв и оплиска килима.

— Съжалявам — каза той тихо на Гарете. — Ужасно съжалявам.

След това рухна по лице в локвата от повърната кръв. Тялото му се сгърчи, разтресе се, от окървавената му уста излизаха огромни кървави късове, сякаш нещо режеше стомаха му, черния му дроб и вътрешностите му на парчета и после насила ги изтикваше навън през гърлото му. Изригна фонтан от алено-черни капки и опръска деликатната бродерия на дивана в стил Луи XIV.