Вината в нашите звезди

Тринадесета глава

На другата сутрин последния ни пълен ден в Амстердам, заедно с мама и Огъстъс извървяхме половината пресечка от хотела до „Фонделпарк“, където намерихме едно кафене, сгушено в сенките на Холандския национален филмов музей. Седнахме сред дантелената сянка на един огромен орех, поръчахме си лате — което, обясни сервитьорът, холандците наричали „сбъркано кафе“, защото в него имало повече мляко, отколкото кафе — и преразказахме на мама срещата ни с великия Питър ван Хутен. Разказахме историята от смешната й страна. Убедена съм, че човек има избор по какъв начин да разказва тъжните истории, и ние избрахме смешния: Огъстъс, седнал изгърбен на стола, се престори на несловоохотливия, завалящ думите Ван Хутен, който не може да стане от стола си; аз пък се изправих, за да изиграя себе си как се държа нахакано и агресивно и крещя: „Ставай, дебел грозен старец!“.

— Наистина ли го нарече грозен? — попита Огъстъс.

— Играй си ролята — отвърнах аз.

— Не съм грозен. Ти си грозотията с тези тръби в носа.

— А ти си страхопъзльо! — измърморих аз и Огъстъс се разсмя, излизайки от роля. Тогава седнах отново и разказахме на мама за къщата музей на Анне Франк, като премълчах единствено за целувката.

— После върнахте ли се да дразните Ван Хутен? — попита мама.

Преди да съм успяла да се изчервя, Огъстъс отвърна:

— Не, през останалото време киснахме в едно кафене. Д.? Хейзъл ме забавляваше с диаграмите на Вен19. — Тогава той ме погледна. Боже, беше толкова секси.

— Звучи забавно — отвърна мама. — Слушайте, мисля да се поразходя. А вие двамата ще имате време да си поговорите — додаде остро тя, обръщайки се към Гас: — А по-късно може да се разходим с лодка по канала.

— Ами, добре — казах аз. Мама мушна една банкнота от пет евро под чинийката си, целуна ме по главата и ми прошепна: — Обичам- обичам- обичам те — в което имаше два пъти повече „обичам“ от обикновеното.

Гас посочи с ръка към сенките на клоновете, които се пресичаха и разделяха на цимента.

— Красиво е, нали?

— Да — отвърнах аз.

— Чудесна метафора — измърмори той.

— Нима? — попитах аз.