Врагът на Господа

Игрейн реши, че е по-добре да зададе нов въпрос.

— Вярваш ли в магии, брат Дерфел?

Помислих малко.

— Да — отвърнах. — Дори като християни можем да вярваме в магии. Какво са чудесата, ако не магии?

— А Мерлин наистина ли можеше да прави мъгла?

Свъсих вежди.

— Всичко, което правеше Мерлин, милейди, си имаше и друго обяснение. В морето често се появяват мъгли — всеки ден се намират загубени неща.

— И мъртвите възкръсват?

— Лазар е възкръснал, нали, а също и нашият Спасител — прекръстих се аз.

Игрейн послушно направи кръстния знак.

— А Мерлин възкръсна ли? — не мирясва Игрейн.

— Аз не мога да твърдя, че беше мъртъв — казах предпазливо.

— Но Сийнуин беше сигурна, нали?

— До края на живота си, лейди.

Игрейн замота в пръстите си плетения колан на роклята си.

— Но нали магическата сила на Свещения съд е да възстановява живота?

— Така ни казаха.

— Обаче Сийнуин е открила Свещения съд по вълшебен начин — каза Игрейн.

— Може би — съгласих се аз, — но мястото можеше да се открие и само като поразмислиш повече. Месеци наред Мерлин се бе ровил в спомените за Инис Мон. Той знаеше къде е било свещеното средище на друидите — до Лин Сериг Бач, и Сийнуин просто ни заведе до най-близкото място, където би могъл да бъде скрит Свещения съд. Но е факт, че тя сънува онзи сън.

— Ти също сънува на Долфоруин — каза Игрейн. — Какво ти даде Мерлин да пиеш?

— Каквото Нимю даде на Сийнуин при Лин Сериг Бач — вероятно запарка от червена мухоморка.

— Червена мухоморка! — ужаси се Игрейн. Кимнах.

— Затова така треперех и не можех да стана

— Можеше да умреш! — възмути се тя. Поклатих глава.

— Малцина умират от червена мухоморка, а и Нимю е много опитна в тези работи.

По-добре е да не казвам на Игрейн, че ако магьосникът иска да не умори човека, на когото дава настойката, най-сигурният начин е сам да изяде гъбата, а да даде за пиене собствената си урина.

— А може да е използвала и маносана ръж, но мисля, все пак, че беше червена мухоморка.

Игрейн се намръщи, когато свети Сенсъм заповяда на брат Маелгуин да спре да пее езическата си песен. Тези дни светецът е по-раздразнителен от обикновено. Боли го като пикае, сигурно има камък. Молим се за него.

— И какво стана после? — върна се Игрейн към нашия разговор.

— Отидохме си у дома. В Поуис.

— А при Артур? — попита тя настойчиво.

— И при Артур — казах аз, защото това е неговата история — разказ за нашия скъп военачалник, нашия законодател, нашия Артур.