Американска нощ
- Автор: Франк Кристофър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радосвета Гетова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Американска нощ». Краткое содержание книги:
Двамата замълчаха. Серве сменяше обектива, без да поглежда към нея. Надин се излегна на мокрите листа.
— Така ли?
— Не, по корем. Точно така. Не мърдайте.
Той направи снимката и Надин стана.
— Свършихме ли вече?
— Не. Да повървим още малко.
Отново тръгнаха.
Младият боксер заобиколи едно дърво, пързаляйки се на завоя и пръскайки листа и клонки, сетне се втурна към Надин. Изправи се на задните си крака и се облегна на актрисата, оставяйки две кални следи на мантото й. Дишаше запъхтяно и прохъркваше, а страшната му на вид муцуна бе озарена от нежност. Надин го погали по шията, по ушите, по гърба, наведена над него с неочаквано омекнал поглед. Въобще не чу щракването на никона. При сигнала на господаря си кучето избяга и Серве прибра апарата.
— Тръгваме си.
— Но аз мислех…
— Промених решението си.
— Добре.
Върнаха се в колата.
Минаха повече от два часа, докато Серве успее да изкопира снимка, от която да остане доволен. Показа я на Надин на следния ден сутринта, в един от коридорите на театъра. Тя я разгледа с безизразно лице — беше позата, в която бе наведена над боксера.
— А другите?
— Няма други, само тази е.
Тя поклати глава и пъхна снимката в плика.
— Благодаря.
На следния ден репетицията нямаше нищо общо с предишната. За първи път Карл даде израз на вътрешната борба на своя герой. Соланж обогати образа си с безброй интересни находки и сякаш не бързаше толкова много да стигне до края на всяка реплика, а Надин показа неподозирана уязвимост, необичайна плахост, което правеше от нея идеален буфер за нападките на Карл. Изведнъж „Вечерна среща“ се превърна в пиеса и Серве бе единственият изненадан от това. Месала благодари както обикновено на актьорите и излезе от театъра, увит в ябълковозелен вълнен шал. Серж веднага го последва, а също и Надин, която тръгна по служебния коридор, избягвайки залата, където я чакаше Серве. Соланж се спусна по средната пътека и спря до него.
— Здравей.
— Здравей — отвърна Серве. — Днес мина добре.
— Ще стане — каза тя.
— Да идем ли да хапнем нещо?
— Имам среща.
— Тогава ми се махай от главата.
Тя го изгледа мълчаливо.
— Какво ти става?
— Нищо. Днес наистина мина добре.
— Вече ми го каза.
— Знам.
Тя го погледна отново.
— Ако искаш, утре вечер.
Той не отвърна. Тя излезе от залата. Разсилният изгаси осветлението и остави само една работна крушка на сцената. Седнал в партера, Серве чакаше неподвижен, в пълна тъмнина. Нямаше желание да помръдне. На сцената се очерта огромен силует, по пода отекнаха подковани токове. Карл скочи тромаво в залата, тръгна в тъмното по пътеката и спря с изумителна точност пред Серве.
— Искате ли да вечеряме заедно?
Седнаха в металносивото беемве на Карл и потеглиха към Пигал, където актьорът знаел „едно местенце“. Оказа се, че става дума за една шумна бирария с облепени в синьо кадифе стени и съмнителна клиентела — много проститутки, сводниците им, спиртосани бивши борци, голобради типове със студени очи. Храната беше превъзходна.
По време на яденето Карл му разказа за семейството си — хамбургски корабопритежатели, живеещи от много поколения насам в богатския квартал Бланкенезе. Презираше баща си, понеже смяташе, че е блестящ и действен, но неспособен „да надвие неврозите си“.
— От какво? — запита Серве.
Карл го погледна мълчаливо с белезникавите си, лишени от израз очи.
— Ще разберете.
Група новодошли си проправяха път през масите — трима набити мъже, приличащи на треньори по бокс, придружени от три нацапотени жени с повехнали тела.
— Богаташки син съм — рече Карл, — възпитан в страх от някои неща и от някои хора.
Шестимата посетители минаха зад стола му — най-напред жените, а след тях — мъжете. Последният, притеснен от едрото си тяло, се блъсна в Карл при разминаването. Карл-Хайнц Цимер се изправи с обичайната си изискана несръчност.
— Моля да ме извините — рече той, — но вие се опряхте в хубавото ми кожено палто, което е много скъпо.
Мъжът се обърна слисан.
— Какво има? — запита подозрително.
— Палтото ми, опряхте се в него, когато минавахте. Държа на това палто, то е много елегантно и съм платил за него голяма сума. Няма да понеса да ми го цапат хора от простолюдието.