Звярът

Рейдж седеше на масата с М. Р. на рамото си. Бебето се беше сгушило до врата му, а огромната ръка на воина го обгръщаше с цялата закрила, на която бе способен един родител. Братът се взираше право напред над полуизядената планина от въглехидрати и полупразната кана с кафе.

По лицето му се стичаха сълзи.

— Рейдж? — повика го Бет тихо. — Какво има?

Тя остави лейкопласта и се приближи до двамата… а когато той с нищо не показа, че я е забелязал, го докосна по рамото с връхчетата на пръстите си. Отново никакъв отговор.

Бет го повика малко по-силно.

— Рейдж…

Той се сепна и я погледна изненадано.

— О, хей. Ръката ти добре ли е?

Май изобщо не си даваше сметка за чувствата си. И по някаква адски тъжна причина изглеждаше уместно, че бе заобиколен от хаоса на яденето си, отворени пакети с бейгъли и хляб, разпилени по грубата дървена маса, буци масло и парчета сирене, и изпоцапани салфетки навсякъде около него.

В този безмълвен миг той бе също толкова съсипан, колкото и всичко около него.

Бет коленичи и го докосна по ръката.

— Рейдж, миличък, какво има?

— Нищо. — Усмивката, появила се върху прекрасното лице, беше празна. — Успях да го накарам да престане да плаче.

— Да, така е. Благодаря ти.

Рейдж кимна. А после поклати глава.

— Май трябва да ти го върна.

— Няма проблем — прошепна Бет. — Задръж го колкото дълго искаш. Той наистина ти има доверие, никога не съм го виждала да приеме друг, освен Рот или мен.

— Аз, ъ… потупах го по гърба. Нали знаеш, както го правите вие. — Рейдж се прокашля. — Гледам ви, когато сте с него. Ти и Рот.

Погледът му отново се зарея из празната къща напред.

— Не по някакъв психарски начин — добави.

— Естествено.

— Аз… — Той преглътна мъчително. — Май съм плакал, а?

— Да. — Бет извади салфетка от поставката. — Ето.

Изправи се и попи под красивите му синьо-зелени очи… и си спомни първия път, когато го беше срещнала. Беше в някогашната къща на баща й, Дариъс. Рейдж тъкмо си шиеше една рана над умивалника в банята, прокарвайки иглата и конеца през собствената си кожа, сякаш не беше нищо особено.

Това е нищо. Когато можеш да използваш дебелото си черво вместо колан, тогава вече наистина се налага да потърсиш помощ от професионалист.

Или нещо такова.

Спомни си и как по-късно, след посещението на звяра, той трябваше да легне в подземната спалня на баща й, за да се съвземе. Тя му беше дала алка зелцер и го беше успокоила в слепотата и дискомфорта му, доколкото й беше възможно.

Колко далеч бяха стигнали и двамата оттогава.

— Можеш ли да ми кажеш какво не е наред?

Загледа как дланта му започна да описва кръгове върху гръбчето на М. Р.

— Няма нищо. — Устните му се обтегнаха в нещо, което несъмнено би трябвало да бъде още една усмивка. — Просто се наслаждавам на малко спокойствие с невероятния ти син. Такива щастливци сте с Рот.