Танц с остриета
- Автор: Далглиш Дейвид
- Серия: Танцът на сянката #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: MBG BOOKS
- ISBN: 978-954-2989-57-8
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Танц с остриета». Краткое содержание книги:
Десетилетният конфликт припламва отново, когато синът на един от първенците на Трифектата бива отвлечен. И докато към Велдарен се стичат наемници, събирани за мащабен удар срещу престъпния свят, Хаерн прави все по-отчаяни опити да върне на града заслуженото спокойствие. Но той не подозира, че по дирите му са поели двама убийци. Единият е тласкан от собствено желание за възмездие. Другият, нает от хора със засегнати интереси, никога не е пропускал жертва.
А междувременно зад стените на Велдарен изниква амбициозен заклинател с прикрито лице, още по-прикрити намерения и собствено виждане за кипящия хаос...
— Не мога да кажа нещата, които зная, защото аз самата го търся. Моята господарка иска тя лично да отнеме живота му. Не бих направила нещо, което би намалило вероятността ми за успех.
— Господарка? — Призрака повдигна вежда.
Винаги изтърсваш прекалено много. Замълчи.
Затова тя се усмихна, надявайки се да го убеди, че това е било умишлено подвеждане. Той надали се върза, но опитът пак си струваше.
— Така да бъде — каза Призрака. Един от мечовете му се раздвижи и Зуса се накани да скочи, но движението се оказа поздрав. — Ще се надпреварваме. Ще те оставя да търсиш необезпокоявана, но ще очаквам същото и от теб. Ако по някакъв начин успееш да го откриеш първа… ела в Халбата и перото, за да науча името ти. Определено бих искал да срещна отново дама, оказала се по-опитна от мен. Считай тази евентуална услуга като отплата за щедростта ми.
— Щедростта на човек, който едва не ме наръга в гръб, преди да види лицето ми?
Призрака се засмя.
— Ти все още си жива, жено. Това само по себе си е доказателство за щедростта ми.
Начинът, по който той изрече тези думи, без гняв или гордост, а само присмехулно, накара кръвта й да изстине. Насреща й стоеше човек, за когото гробът бе чест спътник; човек, който нямаше какво да доказва. Щом това споразумение щеше да я предпази от мечовете му…
— Приемам. Сега ще те помоля да ме извиниш, но имам работа.
— Късмет. И се пази. Чувам, че има много наемници, които търсят хора като теб.
Зуса погледна към огъня зад себе си и труповете, оставени да гният на улицата. Когато отново извърна глава, Призрака бе изчезнал. Не изглеждаше възможно някой толкова едър да се придвижва безшумно, но излизаше точно така.
Тя се отправи на север, по посока на далечните викове. Може би това щеше да привлече Стражителя, но какъв шанс имаше тя да го залови преди Призрака? Колко ли щеше да се вбеси Алиса, ако не успееше да получи желаното отмъщение?
И все пак това бе за предпочитане пред едновременното им намиране. Както и да завършеше този сблъсък, от нейната кръв определено щеше да се пролее.
Градът се бе превърнал в бездната на отвъдното. Нямаше друг начин, по който Хаерн би могъл да опише ужасите. Свел глава, прикрил мечове, той бързо крачеше по улиците. Бе прекалено опасно да остава върху покривите. Всеки наемник с лък откриваше огън по всяка движеща се сянка. При последното си изкачване до градските стени бе преброил четири пожара. Пълна лудост. Така ли бе изглеждал Велдарен, когато баща му за пръв път бе обявил война на Трифектата преди повече от десетилетие?
Наемниците се движеха на групи, някои от които включваха и стотина души. Те вилнееха из улиците, разбиваха врати, извличаха втрещените стопани на улицата и задаваха въпроси. Понякога екзекутираха на място. Пред очите на Хаерн трима Паяци побягнаха, преследвани от двадесет войници. Крадците намериха смъртта си, пресрещнати от друга наемническа група, десет бойци с оголени мечове и нетърпеливи погледи. Престъпниците бяха насечени на късчета.
Тъй като не бе облечен в гилдиен цвят и приличаше на просяк, Хаерн бе избегнал по-голямата част от гнева им. Бяха го разпитвали на два пъти. Първия път той се бе престорил на глух. Втория път им бе посочил пътя към скривалището на Змийската гилдия. Сетне ги беше последвал и бе видял как извличат млада двойка на улицата. Съпругът ревеше гневно, а жената притискаше одеяло към гърдите си. Под погледите на децата им двамата бяха обезглавени. И през цялото време наемниците не спираха да възхваляват името на Алиса Гемкрофт. Възнасяха я като богиня на кръвта и убийствата.
А от войниците на краля нямаше и следа.
Хаерн се шмугна между две постройки. Не се изненада, когато там откри още двама. Те носеха кафявите плащове на Ястребите и изтеглиха кинжали при появата му. Хаерн колегиално им пожела късмет.
Колцина ли щяха да захвърлят плащовете си? Подобна постъпка се наказваше със смърт. Но пък в тази нощ тя бе единственият начин за оцеляване. Разбира се, той бе видял труповете на мнозина без плащове да лежат из улиците. Може би се искаше единствено някой да прошепне името ти, за да се окажеш в ръцете на наемниците…
Преценявайки, че рискът си струва, Хаерн отскочи от един перваз и се озова върху покрива на къща, разположена срещу скривалището на Змиите. Тридесет войници бяха заобиколили мястото. Някои носеха арбалети, а други стискаха факли. Никакво съмнение не съществуваше за намеренията им. Намиращите се вътре щяха да умрат сред пламъци или посечени.