Скръбният лабиринт

Пендъргаст накратко разказа на Англър историята на мината за тюркоази, засадата и връзката й с убийството на техника в Музея по естествена история. Англър слушаше с нарастваща изненада и раздразнение, дори яд заради всичко, което Пендъргаст беше скрил. Същевременно информацията можеше да се окаже много полезна. Щеше да отвори случая за нови посоки на разследването, разбира се, само ако можеше да се разчита на нея. Англър слушаше безстрастно, като внимаваше да не показва някаква реакция.

Пендъргаст свърши разказа си и замълча, като го гледаше, сякаш очакваше отговор, но лейтенантът продължаваше да мълчи.

След известно време мълчание Пендъргаст заговори отново:

— Лейтенанте, това е развитието на случая или по-точно случаите до днес. Предлагам ви информацията в дух на сътрудничество. Ако мога да ви помогна по някакъв друг начин, надявам се, че ще ми съобщите.

Едва сега Англър се размърда на мястото си.

— Благодаря, агент Пендъргаст, ще ви съобщим.

Пендъргаст кимна вежливо и излезе от кабинета.

Англър остана на мястото си, облегнат удобно, още малко. След това се обърна към Слейд и му махна да дойде. Сержант Слейд затвори вратата и седна на стола, който Пендъргаст току-що беше освободил.

Англър остана известно време загледан в Слейд. Той беше нисък, мургав и навъсен – един изключително проницателен съдник на човешката природа. Освен това беше най-циничният човек, когото Англър познаваше. И двете качества го правеха отличен съветник.

— Какво мислиш? – го попита накрая.

— Не мога да повярвам, че кучият син е скрил толкова неща от нас.

— Така е и защо е всичко това сега? Защо, след като направи всичко възможно да ми дава само откъслеци от информация, идва тук по собствена воля и споделя всичките си тайни?

— Има две възможности – отговори Слейд. – Първата – иска нещо.

— А втората?

— Не е споделил.

— Какво не е споделил?

— Всичките си тайни.

Англър се засмя.

— Сержанте, харесва ми начинът, по който работи главата ти. – После направи пауза. – Прекалено рязко. Това неочаквано извъртане на сто и осемдесет градуса. Това открито и очевидно дружелюбно предложение за сътрудничество. А и тази история с мината за тюркоази – капан и тайнствен нападател...

— Не ме разбирай погрешно – прекъсна го Слейд, после хвърли парченце карамел от сладък корен в устата си – винаги имаше пълен джоб от тях – а хартийката запрати в кошчето за боклук. – Вярвам на разказа му, колкото и невероятно да звучи. Въпросът е, че не казва всичко.

Англър сведе очи към бюрото си и се замисли за малко. След това вдигна отново очи и попита:

— И какво иска?

— Хвърля въдицата. Иска да научи какво сме открили за движението на сина му.