Убийствена красота
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #64
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-204-8
- Переводчик: Светлана Димитрова
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Убийствена красота». Краткое содержание книги:
— Конкретни засега нямам. Та така… Вчера се запознах със Зоя Дмитриевна, бившата съпруга на Нестеров.
— Давай, свали си греха от душата.
— Нашата Зоя Дмитриевна е мадама, та дрънка! Всичко си има. И външност, и жилище. И ми разказа суперинтересна история. Оказа се, че преди Нестеров е бил пластичен хирург. Сред клиентите му имало някакъв криминален авторитет с прякор Танцьора. Който от благодарност за направената операция обещал на нашия доктор да се оправя с всички, които го обидят. През целия му останал живот. Сам по себе си този Танцьор е нисък, хилав господин. Сега е около четиридесетгодишен. Нямал никакви говорни дефекти.
— Тъй-тъй — оживи се Слава. — Кога е било това?
— Отдавна, преди десетина години. Но Танцьора не се отказвал от дадените обещания, за което ежегодно съобщавал на Анатолий Иванович с поздравителни картички с приложени към тях визитки. Ако има нещо, значи, обаждай се, няма да позволим да те обиждат. Това е според думите на прекрасната Зоя, разбира се. И тя наблюдавала всичко това до момента, в който Нестеров се развел с нея. И тъй като не контактуват през последните пет години, тя не знае нищо за по-нататъшните взаимоотношения на Нестеров и Танцьора.
— Нестеров сам ли се е развел с нея? С младата и красивата? Заради какво?
— Тук стигаме до най-интересното. Хайде да пийнем като за основно ястие.
— Е? — измуча Слава, след като обърна чашата и сдъвка непретенциозното мезе.
— Нестеров, както се оказа, бил много ревнив господин. И ревнувал горката Зоя от всеки уличен стълб. Дори я побийвал. Това пак според нейните думи. А непосредствената причина за разрива била вечеря в ресторант в компанията на важни особи, където нашата Зоя срещнала състудент. Била толкова непредпазлива, че дори оживено си бърборила с него, а след това станали от масата и се насочили към тоалетната. Дамата не знаела къде се намира това богоугодно заведение, а състудентът знаел, да ме прощаваш за тавтологията. Нестеров ги настигнал точно пред кенефа и в пристъп на ревност залепил шамар на нашето момиче.
— И тя подала молба за развод?
— Ти забрави: молбата я подал той. Но най-интересното е друго. Да казвам ли фамилията на състудента, или сам ще се досетиш?
— Литвинов?! — възкликна Грязнов след кратка пауза.
— Йес!
— Ето ти още един мотив — ревност! — Слава разроши косата си.
— Какво да ти кажа… Зоя твърди, че се е срещнала там с Литвинов съвсем случайно и след тази вечер повече не са се виждали. Минали са пет години. Бих разбрал, ако тогава беше сменил физиономията на господин Литвинов, но да му слага бомба след пет години…
— Но това е допълнителен мотив, а не основен! И откъде всъщност бихме могли да знаем какво е станало там наистина? Те може да са се целували до кенефа или той да й е бръкнал под полата. Защо Нестеров е подал молба за развод? Обикновено на ревнивците бързо им минава. Може да е имала роман с Литвинов. И Нестеров да е запомнил тази обида. А към това добави още и работен конфликт. Жената му задигнал, не му дава да работи — да се премахне, по дяволите, този Литвинов.
— Че къде я е задигнал? Литвинов е женен, и то стабилно. Марина Илинична няма да даде мъжа си на никого, бъдете спокойни! Господи, с какви лайна се занимаваме ние с теб, Слава! Нечии изневери, интриги, клюки… Ако си говорим честно, това дело изобщо не ми го вдига…
— Има една такава дума „трябва“ — чувал ли си я?
— Чувал съм, чувал. В някакъв филм… Аз все превъртам наум разговора си с Нестеров. Нали го питах дали имат с Литвинов мотиви за лична вражда. Той каза: не. А изобщо нищо не ми разказа за бившата си жена.
— А защо е трябвало всичко да ти разказва? Ти какъв си, да не си му изповедник? И защо, Санечка, толкова ти е легнал на душата този доктор? С какво те е омагьосал?
— Изобщо не ме е омагьосал. Повярвах му, да. Ние с теб, Слава, не сме за сефте женени. Все пак виждаме различни хора, едно-друго. Поне дали човекът те лъже, или е искрен, това с носа си го подушвам. Ето на Литвинов не му вярвам, а на грозната му жена — вярвам! На прекрасната Зоя Дмитриевна не вярвам, а на грубия Нестеров — вярвам! Но всичко това е вътрешно, разбира се.
— Вярвам — не вярвам… Голям „полиграф“ си се извъдил! Не можеш ли да сбъркаш?
— Мога. И възможно е да съм сбъркал. Макар че, все едно, тези две престъпления не ми се връзват! Не мога да разбера защо са убили Климович!
— Точно така! Не забравяй, че са убили човек! И ние трябва да намерим убиеца! Или убийците.