![Невидимия [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/0/6/nevidimiya-bg-download.jpg)
Невидимия [bg]
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Линкълн Райм #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Невидимия [bg]». Краткое содержание книги:
Пристигнаха още полицейски коли, също и телевизионни екипи; операторите насочиха камерите си към останките от колибата и към полицейския катер.
Докато вниманието на всички беше насочено към реката, Амелия Сакс се зае с огледа на сушата. В колата ѝ имаше малко апаратура за събиране на улики, но достатъчно жълта найлонова лента. Тя огради доста голям участък от брега. Докато свърши, колата от Криминалния отдел дойде. Тя сложи слушалките си и се свърза с Райм.
— Следим внимателно развоя на нещата, Сакс. Водолазите откриха ли нещо?
— Не мисля.
— Успял ли е да скочи?
— Според свидетелите — не. Започвам огледа на брега, Райм. Това ще ни донесе късмет.
— Късмет ли?
— Да. Така умилостивявам съдбата и водолазите ще намерят труп.
— Пак ще има разследване и ще се наложи…
— Шегувам се, Райм.
— А, виж какво, точно този престъпник не ме предразполага към шеги. Действай сега.
Тя тъкмо отваряше една от чантите си, когато чу загрижен глас:
— О, Боже, какво е станало? Добре ли са всички?
Близо до телевизионните екипи един латиноамериканец с хубава прическа, дънки и яке си проправяше път през тълпата. Той погледна разтревожено съборената колиба и се насочи към нея.
— Хей, вие — извика Сакс, но той не я чу.
Мъжът се провря под жълтата лента и се запъти към сринатата колиба, като тъпчеше следите от гумите на маздата и вероятно унищожаваше уликите, хвърлени или паднали от Фокусника — може би дори заличаваше следите на самия убиец, ако все пак беше скочил.
Подозрителна към всички, Сакс се вгледа в лявата му ръка, за да се увери, че няма сраснали пръсти. Ако не бе Фокусника, кой беше?, почуди се тя. И какво правеше на нейното местопрестъпление?
Мъжът се приближи до останките на колибата и започна да вади дъски, дървени плоскости и ръждясали ламарини и да ги хвърля зад гърба си.
— Хей, вие! — извика тя. — Махайте се оттам, по дяволите!
— Може да има затрупани! — отвърна през рамо мъжът.
— Това е местопрестъпление! — изкрещя яростно тя. — Не можете да влизате.
— Може да има някой затрупан! — повтори той.
— Не, няма никой. Всички са добре. Хей, чувате ли ме? Чувате ли какво говоря?
Дали чуваше, или не, явно нямаше значение. Той продължи да рови трескаво из развалините. Какво целеше? Мъжът бе добре облечен, носеше златен „Ролекс“; наркоманът Карлос очевидно не му беше роднина.
Сакс си спомни знаменитата полицейска молитва: „Боже, пази ни от будни граждани.“ Сетне махна на двама униформени наблизо:
— Разкарайте го оттам.
— Извикайте Бърза помощ! — крещеше мъжът. — Вътре може да има деца.
Пред отвратения поглед на Сакс следите от стъпките на двамата полицаи се добавиха към замърсяванията на местопрестъплението. Те хванаха натрапника за ръцете и го вдигнаха. Той се освободи от тях и извика към Сакс:
— Вижте какво, полицай, аз съм Виктор Рамос. Това е моят квартал. На вас може изобщо да не ви пука, но…
— Сложете му белезници — нареди тя. — След това го махнете от очите ми.
Добрите отношения с обществеността определено бяха по-маловажни от криминалното разследване.
Полицаите сложиха белезници на почервенелия от гняв мъж и го изведоха.
— Да го откараме ли в участъка? — попита единият.
— Не, само го задръжте да си почине малко — извика тя; някои от зяпачите наоколо се изсмяха.
Сакс изчака да го вкарат в една патрулна кола. След това облече работния си гащеризон и въоръжена с фотоапарат и найлонови пликчета, се зае с огледа, като започна от разрушеното „имение“ на Карлос. Търсеше внимателно, без да бърза. След задъханото преследване през този ден Амелия Сакс не приемаше нищо на доверие. Наистина Фокусника можеше да лежи на десет метра под повърхността, но можеше и да е изпълзял на брега.
Тя не би се учудила, ако е вече на километри от това място, преобразен с нови дрехи и дегизировка в търсене на поредната си жертва.
Преподобният Ралф Суенсън беше в града от няколко дни — това бе първото му посещение на Ню Йорк — и реши, че никога няма да свикне с това място.
Слаб мъж, леко оплешивял и стеснителен, той се грижеше за душите на жителите в едно градче на много километри оттук, хиляди пъти по-малко и с десетки години по-изостанало от Манхатън.