Петият гроб отвъд светлината [bg]

— Бях на девет. Удавих се в басейна на съседите и парамедиците ме реанимираха. Скоро след това започнах да получавам пристъпите.

— Това изглежда е често срещан катализатор за всякакво екстрасензорно възприятие. — Замислих се за приятелката си Пари, която започнала да вижда починалите след преживяването си близо до смъртта, когато е била на дванадесет.

— И с теб ли стана така? — попита ме Николет.

— Не. — Отпих отново, после казах: — Аз съм нещо друго.

За щастие не изглеждаше заинтересована какво е това друго нещо.

— Толкова е странно — каза тя, — защото с всяка смърт получавам почти същото усещане. Не е каквото си мислиш.

— Какво усещане получаваш?

— Облекчение. — Тя се наведе напред, сякаш ми казваше дълбоко пазена тайна. — Освобождаване от всички товари. С Роси, последната й мисъл бе „най-накрая свобода“.

Това ме преряза. Чувствах се като къс хартия, която някой е разкъсал по средата, обърнал я е и я е разкъсал отново. Бях я провалила и все пак тя бе свободна. Не знаех как да се чувствам от това.

Прочистих гърлото си и се заборих за контрол върху емоциите си.

— Можеш ли да ми разкажеш за последното си видение?

Тя се замисли.

— Помня само онзи мост. Имаше метални укрепления като стар железопътен мост. Мисля, че можех да видя металните греди, докато умирах. И помня руса коса и числото осем. Като татуировка или някакъв белег. И можех да помириша някакво масло. Или газ.

Сетивата ми потръпнаха. Може би случаите бяха свързани. Всички жени в апартамента ми бяха руси. Беше слабо вероятно, но бях постигала повече с по-малко следи.

— Разбра ли някое име?

— Не. Съжалявам. Аз се превръщам в тези хора. Колко често си мислиш сама „Казвам се Чарли Дейвидсън“?

— Е, това го правя често, но не ме ползвай за мерило.

Николет Лимей можеше да вижда в бъдещето. Никога не бях срещала някого, който да го може, макар че веднъж срещнах един тип, който твърдеше, че може да вижда в тъмното, защото имал тайни вълчи очи. По онова време му се вързах. Бях на четири.