Поп, дама, вале [bg]
- Автор: Набоков Владимир Владимирович
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Фама
- ISBN: 9789545973062
- Переводчик: Лиляна Тодорова Минкова
- Жанр: Русская классическая проза
Электронная книга - «Поп, дама, вале [bg]». Краткое содержание книги:
От всичките ми романи Поп, дама, вале е най-ведрият. Владимир Набоков
Често се изкушаваме да мислим, че ранните произведения на Набоков са просто репетиции за неговите шедьоври. Това е дълбоко погрешно - романът Поп, дама, вале свидетелства за същото майсторство на перото, каквото личи и в по-нататъшните творби. Джилиън Тиндъл
Пъстротата, мощта и богатството на усещанията у Набоков нямат дори блед съперник в съвременната белетристика. Прочитът на Набоков е стимулиращо изживяване, в което участват и умът, и въображението, и естетиката. Това е най-близкото нещо до чистата чувствена наслада, което прозата може да даде. Мартин Еймис
Очите му зад стъклата на очилата бяха съвсем покорни. Но той не можеше нищо да измисли. Неговото въображение й беше подвластно, беше готово да работи за нея, но тласъка трябваше да даде тя. През тези последни месеци той външно много се промени, отслабна, пребледня; душата му пресипна; някаква слабост се долавяше във всичките му движения — сякаш той съществуваше само защото е прието да се съществува, но го прави без желание и би се радвал да се върне всеки миг в сънено вцепенение. Денят му преминаваше машинално. Сутрешният тласък на будилника беше като монета, падаща в автомат. Той ставаше, вяло се измиваше; отиваше до станцията на подземната железница; качваше се във вагон за непушачи; четеше все същото рекламно стихче на стената, с ритъма на този груб хорей стигаше до необходимата спирка; качваше се по каменните стъпала; присвиваше очи от слънцето, от пъстротата на теменужките на огромната леха; пресичаше улицата; в магазина вършеше всичко, което трябваше да върши продавач. Когато се връщаше по същия път вкъщи, обикновено сварваше Марта и пак правеше всичко, което се изискваше от него. Половин час след като тя си беше отишла, четеше вестник — защото е прието да се четат вестници. После отиваше у Драйер да вечеря. По време на вечерята понякога разказваше какво е прочел във вестника, повтаряше някои изречения дума по дума и странно бъркайки фактите. Към единайсет си тръгваше. Отиваше си пеш все по едни и същи тротоари. След четвърт час вече се събличаше. Светлината гаснеше. Автоматът спираше, за да се задейства отново след осем часа.
Мислите му бяха също толкова еднообразни, както и движенията, а редът им съответстваше на реда на неговия ден. „Тъпото ножче; порязах се. Днес е девети, не, десети, не, единайсети юни. Влакът закъсня с две минути. Има глупаци, които отстъпват място на дамите. Чисти си зъбите с нашата паста и ще се усмихваш често. Чисти си зъбите. Предпоследната спирка. Ще се усмихваш често. Ще се усмихваш често. Ще се усмихваш. Пристигнахме…“
И, както зад думите, изписани на стъклото, така и зад тези еднообразни мисли, имаше черен мрак, мрак, в който не биваше да вниква. Но имаше странни пролуки. Веднъж му се стори, че седналият до него чиновник от полицията с чанта под мишницата, го гледа подозрително. В писмата на майка му сякаш се таяха намеци: тя твърдеше например, че в писмата си до нея той пропуска букви, не дописва думи, бърка. Или още — в магазина жълтото тюленоподобно лице на гумения човек, предназначен да развлича къпещите се, му заприлича на лицето на Драйер и той се зарадва, когато го отнесоха. Щом усетеше аромата на цъфнала липа, си спомняше изведнъж със странна тъга училището в родното градче. Веднъж му се привидя, че в младото момиче с червена рокля и подскачащи гърди, което притича през улицата с връзка ключове в ръка, е познал дъщерята на портиера, която беше привлякла вниманието му някога, преди много векове. Това бяха само мимолетни припламвания на съзнанието; той веднага се връщаше към машиналното си полубитие.
За сметка на това нощем, насън, нещо в него се отприщваше. Двамата с Марта отрязваха с трион главата на Пифке, въпреки че, първо, той беше целият сбръчкан, и второ, на езика на сънищата се наричаше Драйер. В тези сънища ужасът, безсилието, отвращението се съчетаваха с някакво отвъдно чувство, познато може би само на онези, които току-що са умрели, или които са полудели, защото са разгадали смисъла на съществуващото. Така в един от сънищата Драйер навиваше бавно грамофона и Франц знаеше, че ей сега грамофонът ще изкрещи дума, която ще обясни всичко и след което е невъзможно да се живее. А грамофонът тананикаше позната песничка за някакъв негър и любовта на негъра, но по лицето на Драйер Франц изведнъж забелязваше, че това е измама, че хитро го лъжат, че в песничката е скрита именно думата, която не бива да бъде чута — и той се събуждаше с вик и дълго не можеше да разбере какъв е този блед квадрат в далечината и едва когато бледият квадрат се превръщаше просто в прозореца в неговата тъмна стая, сърцебиенето минаваше и той отпускаше с въздишка глава на възглавницата. И внезапно Марта с ужасно лице, бледо, блестящо, с широки скули, със старчески отпуснати гънки край треперещите устни, се втурваше при него, сграбчваше го за китката, замъкваше го на някакъв балкон, увиснал високо над улицата, а там, на паважа, стоеше полицай и държеше нещо пред себе си и бавно растеше и дорасна до балкона и с вестник в ръка прочете с висок глас на Франц смъртна присъда.
Той купи в аптеката капки срещу нервност и една нощ наистина спа непробудно, но после всичко почна отначало, по-зле отпреди.