Продадена принцеса
- Автор: Лем Арнет
- Серия: border series #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Продадена принцеса». Краткое содержание книги:
Ривъс Макдъф е мъж с просто потекло, но с благородно сърце. Той приема съдбата си. Но разгневеният му тъст е готов по-скоро да убие младата му невеста, отколкото да приеме подобен брак…
Бягство в манастир спасява живота на младата принцеса, а момчето остава само с клетвата си един ден да я върне обратно…
— Не знам името му, но той каза, че по професия е колар.
— А, да! Онзи приятел от Абърдийн, който говори сякаш е от Инвърнес.
Тя сви рамене.
— За мен всички шотландци говорят еднакво.
В този случай безразличието й му допадна, защото не му се искаше тя да се сближава с непознати, преди сам да е поговорил с тях.
— Кога донесе стана?
— Днес, тъкмо по време на вечерня.
Това обясняваше защо Сим не му бе казал за стана, когато бе посрещнал Ривъс. Не одобряваше влизането на непознати в замъка, но когато той бе донесъл стана слугите се бяха прехласнали по добрата изработка.
Чакаше го един друг, по-приятен въпрос.
— Кой хубавец успя да плени сърцето на Елън? — попита Ривъс.
— Глени Форбс.
— И каква кавалерска постъпка е извършил?
— Тя изпусна цветното си пени и той го вдигна.
— Кога й го даде?
— Вчера. До вечерта успя да го загуби два пъти. Всеки път се случваше така, че някой от кавалерите й успяваше да намери монетата.
Тринайсет години наред Ривъс си бе представял как разговарят с Меридийн точно по такива обикновени въпроси.
— Момичето ти допада.
Тя извърна глава и се разсмя.
— Как бих могла да не я харесвам? Тя не казва лоша дума против никого, най-малко против теб — очите й срещнаха погледа му. — И не ме убеждавай, че си кротък като агънце.
Сърцето му се разтуптя като тъпан. Отмести с ръка подноса пред себе си и се наклони към Меридийн.
— Трябва ли да го докажа?
— Само ако хората ти присъстват като свидетели.
— Наистина ли искаш някой да ни гледа, докато правим любов?
Тя се засрами. Ривъс се държеше твърде дръзко.
— Не си докоснал вечерята си. Не си ли гладен?
— Да — „И за храна“ — помисли си той и насочи вниманието си към пая с кълцано заешко и хляба.
Меридийн отпи от подсладеното с мед мляко. Наредените по стената щитове привлякоха вниманието й.
— Видя ли баща ми?
Ривъс я погледна с уважение — тя се осмеляваше да засяга болезнени въпроси.
— Само следите от разрушения, останали след него.
— Някой беше ли убит?
Проклет да е! Искаше му се да говори за по-приятни неща.
— Не. Само няколко изгорени пръста и опърлени бради. Неърн е имал късмет. Какво каза Елън, когато й даде цветното пени?
Погледите им отново се преплетоха.
— Къде е сега баща ми?
— Върна се в замъка Килбъртън. Искаш ли утре да отидем на езда?
— Утре ли? — рече тя, сякаш дните й бяха изпълнени с неотложни задължения.
— Имаш ли някакви други планове?
— Не, разбира се. Аз съм твоя пленница.
— Меридийн! — той отново блъсна храната си настрани.
— Извинявай, Ривъс. Не исках да предизвикам кавга.
Първият му импулс беше да я подкани да продължи.
Вторият — да се наслади на разбирателството им.
— Също като мен. Искаш ли да дойдеш в стаята ми? Уилям ти е изпратил подарък по Ана. Предполагам, че предпочиташ да го получиш насаме.
— Какъв подарък?
— Не съм го отварял. Подаръкът е твой.
Меридийн му вярваше. Съмняваше се, обаче, в искреността на брат си. Едва ли някой от клана Макгиливри се бе затъжил за изпратената им в изгнание роднина, защото иначе щяха да са я спасили още преди години. Отдавна се бе помирила с чувствата си към семейството, което я бе изоставило.
Сега трябваше да приключи тази история с Ривъс Макдъф, да вземе Завета и да избяга. Коларят се бе съгласил да я откара до Абърдийн. Щяха да тръгнат преди зазоряване. От Абърдийн щеше да вземе кораб до Лондон и да потърси безопасност в двора на Едуард II.
Баща й опустошаваше тази страна и беше само въпрос на време да излее злобата си върху Елджиншър. Меридийн не искаше да е причина за обсадата на замъка Олдкеърн. Хората тук бяха невинни и се отнасяха любезно с нея. Нямаше намерение да се отплаща на вниманието им, като ги излага на опасност.
Решението беше взето, така че тя последва Ривъс в стаята му. Щом влязоха, той я притисна в ръцете си.
— Тази вечер си някак различна, Меридийн.
Тя се дръпна уплашено и погледна към поставката. Върху Завета беше оставен малък пакет.
— Това ли е подаръкът от Уилям?
— Да. Какво се е случило?
Утре по това време щеше да бъде далеч от покоряващия му чар. Ако се дърпаше можеше само да предизвика подозренията му.
— Изненада ме. Добре дошъл у дома, Ривъс.
— Целуни ме — подкани я нежно той. Тя обгърна с ръце шията му.
И сякаш нямаше нужда от повече подкани. Той я вдигна във въздуха и те допряха устни в целувка, която много приличаше на онази, която бяха разменили в църквата. Меридийн усети в него един копнеж, един мъжествен призив, който намираше отговор в женското й сърце. До ума й достигна горчиво-сладкото прозрение, че той я иска и не е безразличен към нея. При други условия сигурно щеше да отвърне на обичта му.