Изгубените надежди

— Сякаш се завръщаш у дома, нали? — погледна го с усмивка Мари Анж и той й се усмихна в отговор. Видя как нещо проблесна в очите му и го попита за какво мисли. Двамата винаги бяха отгатвали мислите и настроенията си.

— Мисля си колко съм щастлив, че си успяла да скочиш от онзи прозорец в банята. А също така, че бих удушил негодника със собствените си ръце, ако можех.

— Дааа, аз също. И аз се радвам, че скочих. Докато вървяха, Мари Анж не преставаше да се усмихва.

Ако човек ги погледнеше отстрани, би ги взел за задружно, щастливо семейство. Просто изглеждаха така — сплотени, любещи — истинско семейство. Всичко, което Мари Анж искаше, бе да бъде с Били през следващите две седмици, да сподели с него онова, което я тревожеше, така както винаги го бе правила. Това бе единственото, което имаше значение за нея. Съществуваха чувства, мечти и тайни, които бяха общи за двамата. Чувства, за които трябваше да говорят и да обсъдят.

А пред тях се простираше Париж и чакаше да го открият.

Сякаш стояха пред врата, която дълго е била затворена, но неочаквано някой отново я е отворил. Врата, който водеше към един нов свят.