Черният корсар

XX

ПРЕСЛЕДВАНЕТО НА ГУБЕРНАТОРА

Докато флибустиерите и буканиерите на Баска и Олонеца се бяха отдали на необуздан грабеж в Маракаибо, по чиито улици не срещнаха жива душа, Черният Корсар и четиримата му другари, след като се въоръжиха с пушки и снабдиха с храна, бързо тръгнаха по следите на губернатора.

Едва-що излезли от града, те проникнаха в гъстата джунгла, която заобикаляше обширното езеро на Маракаибо, и поеха по една наглед незабележима пътечка, която нямаше да ги отведе много далеч, както бе забелязал каталонецът. Първите следи бяха открити веднага: това бяха следите от осем коня, оставени по влажната почва, и на два човешки крака, сиреч на осем конника и един пешак — толкова колкото бе казал испанският пленник.

— Виждате ли! — провикна се каталонецът с тържествуващ вид. — Оттук е минал губернаторът със своя капитан и седемте войници, единият от които тръгна без кон, защото му бяха пречупили краката по време на паническото бягство от двореца.

— Видяхме го — отвърна Корсарът. — Смяташ ли, че имат голямо предимство пред нас?

— Около пет часа.

— Много са, но затова пък ние сме по-подвижни.

— Вярно е, но не се надявайте да ги настигнете нито днес, нито утре. Може би още не познавате джунглите на Венецуела, но ще видите какви неочаквани изненади ви готвят.

— Какво имаш предвид?

— Зверовете и диваците.

— Не ни е страх от тях.

— Караибските племена са горди и жестоки.

— Такива ще бъдат и към губернатора.

— Те са негови съюзници, не ваши.

— Винаги съм намирал език с местните хора, а сега напред, кабалерос, към великата джунгла.

Пътеката изведнъж свърши пред огромен лес — истинска стена от зеленина и колосални стволове, през която по всичко личеше, че не биха могли да преминат конници.

Никой не би могъл да си създаде идея за пищната растителност, за влажната, гореща почва на южно-американските области и особено за басейните на гигантските реки. Непрекъснато наторявана от листата и плодовете, тази девствена почва е покрита с дебел пласт растителни отпадъци и най-обикновените растения добиват гигантски размери.

Черният Корсар и испанецът се бяха спрели пред величествения лес, заслушани в шумовете на гората, а двамата флибустиери и негърът оглеждаха гъсталака и околните храсталаци, страхувайки се от лоша изненада.

— От къде ли са минали? — попита корсарът испанеца. — Не виждам пролука сред тази преграда от дървета и лиани.

— Хм… Надявам се, че дяволът не ги е отмъкнал. Най-много ще ме е яд, ако не си върна за двадесетте и пет тояги, които още парят на гърба ми.