Томичукалата

Боби идваше към него, усмихната, очевидно щастлива да го види. Дънките й се развяваха и плющяха по тялото й, както и ризата; лицето й беше изпито, очите потънали дълбоко в орбитите, челото й бледо и някак прекалено широко, кожата опъната и блестяща. Несресаната й коса висеше покрай врата й и падаше върху раменете, наподобявайки изхвърлени върху плажа водорасли. Ризата беше закопчана накриво. Ципът на дънките й се бе смъкнал повече от половината. Тя миришеше на мърсотия, пот и… е, сякаш бе направила беля в гащите и после беше забравила да ги смени.

Изведнъж в съзнанието на Гард изникна ясна картина: снимка на Карън Карпентър, направена малко преди смъртта й, която бе настъпила вследствие на „anorexia nervosa“. Тя му беше приличала на снимката на жена, която вече е мъртва, но някак живее, жена, която е само усмихващи се зъби и излъчващи писък трескави очи. Боби изглеждаше така сега.

Сигурно бе загубила не повече от десет килограма — това беше всичко, което можеше да си „позволи“ да загуби и да остане на краката си, — но шокираният мозък на Гард продължаваше да упорства, че по-скоро са петнайсет, няма начин.

Тя изглежда се намираше на последния остър ръб на изтощението. Очите й, като очите на онази бедна изгубена жена върху корицата на списанието, бяха огромни и блестящи, усмивката й представляваше широко безмозъчно ухилване на нокаутиран боксьор в мига преди коленете му да се огънат.

— Добре! — повтаряше този влачещ се, мръсен, препъващ се скелет и с приближаването на Боби, Гардънър отново можеше да чуе потреперването в гласа й — не страх, както си бе помислил, а пълно изтощение. — Реших, че съвсем си ме изоставил! Страшно се радвам да те видя!

— Боби… Боби, за Бога, какво…

Боби бе протегнала ръка към Гардънър, за да я стисне. Тя силно трепереше във въздуха и Гардънър видя колко тънка, колко печално, невероятно тънка беше станала ръката на Боби Андерсън.

— Започнала съм много неща — изкряка Боби с треперещия си глас. — Много работа е свършена и дяволски много остава да се свърши, но се приближавам, приближавам се, почакай само докато видиш…

— Боби, какво…

— Добре съм, аз съм добре — повтаряше Боби и падна напред, в полусъзнание, в ръцете на Гардънър. Опита се да каже още нещо, но от устата й излезе само изгъргорване и малко слюнка. Гърдите й бяха малки, стопени възглавнички, опрени в ръката му.

Гардънър я вдигна, смаян колко лека бе станала. Да, петнайсет бяха, „най-малко“ петнайсет. Беше невероятно, ала за жалост не можеше да се отрече. Заля го усещане, което и го шокира, и го изпълни с ужас: „Това изобщо не е Боби. Това съм аз. Аз, в края на запоя.“

Той бързо понесе Боби нагоре по стълбите и те влязоха в къщата.