Милост
- Автор: Дивер Джеффри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милост». Краткое содержание книги:
Майкъл е избягал затворник, осъден за убийство след показанията на Лиз Ачисън.
Четирима разгневени мъже са по петите му.
Най-яростни в преследването са психотерапевтът на Хрубек, изплашен, че тайните му ще излязат наяве, и съпругът на Лиз, който иска да убие престъпника, преди той да открие жена му.
Ала Майкъл познава Лиз по-добре от самата нея и съзнанието му е обсебено от чудовищна тайна, която ще съсипе живота на много хора…
В една безсънна, напрегната, ужасяваща нощ някой трябва да залови злодея…
С МИЛОСТ Джефри Дивър отново ни изненадва с уникалния си талант да създаде оригинален сюжет, психологически детайл при изграждане на образите и безпощадно напрежение.
Така скарването не се състоя. Въпреки това, след като Рут се прибра у дома, бремето на смъртта отново се стовари върху Лиз. Оттогава обаче бе минало много време и тя беше простила на сестра си. Лиз дори се радваше, че само тя е присъствала на последните мигове на майка им — предпочиташе да не споделя с никого тези моменти. Винаги щеше да помни изненадващата сила, с която майка й хвана ръката й, преди да се пресели в отвъдното. Три последователни стискания като код от морзовата азбука.
Сега Лиз изведнъж установи, че не й достига въздух, че при тези спомени е започнала да работи още по-ожесточено. Тя спря и се облегна върху торбите, натрупани вече по три една върху друга.
Затвори очи за миг и гласът на сестра й я стресна.
— Е. — Порша заби лопатата в пясъка. — Мисля, че е време да попитам. Каква е истинската причина да ме повикаш?
14.
В краката на сестра си Лиз преброи седем торби, готови за натрупване върху дигата. Порша напълни още две и продължи:
— Нямаше нужда да идвам заради прехвърлянето, нали? Можех да участвам и без да напускам града. Така каза Оуен.
— Не си идвала отдавна. Пък и аз не ходя много често в града.
— Ако имаш предвид, че не се виждаме много често, е, това наистина е така. Само че ти си намислила още нещо, нали? Не само да поговориш с малката си сестра.
Лиз не отговори и изчака поредната торба да бъде напълнена с мокър пясък.
— Какво е това — продължи Порша. — Сдобряване ли?
Лиз не обърна внимание на обидно насмешливия й тон.
Хвана торбата, занесе я до дигата и я тръсна отгоре.
— Какво ще кажеш да си починем пет минути? — предложи.
Порша напълни поредната торба, заби лопатата в пясъка и свали ръкавиците си, огледа едно червено петно върху показалеца си. Седна до сестра си върху ниската стеничка.
След малко Лиз добави:
— Смятам да се откажа от преподаването.
Това не изненада особено сестра й:
— Никога не съм те виждала като учителка.
„А като каква точно ме е виждала?“ — запита се Лиз. Тя предполагаше, че Порша си има изградено мнение за кариерата й — а и за целия й живот, — но не можеше да си представи какво може да бъде то.
— Преподавателската работа е добра за мен. Доставя ми удоволствие. Мисля обаче, че е време за промяна.
— Вече си богата жена. Можеш да живееш само от рентата.
— Е, няма да напусна просто така.
— Защо? Стой си вкъщи и се грижи за градината. Гледай телевизия. Има и по-лоши начини да прекараш живота си.
— Знаеш ли разсадника на Лангдел?
— Не. — Младата жена присви очи, поклати глава. — А, чакай, онова място край шосе № 236 ли беше?
— От време на време сме ходили там. С мама. Пускаха ни да поливаме цветята в парниците. Помниш ли?
— Смътно. Имаше купища щайги с лук.
Лиз се засмя:
— Това бяха луковици на цветя.
— Да. Още ли е там?
— Продава се. Разсадникът и една фирма за озеленяване.
— Господи, гледай.
Порша се взираше към другия край на езерото. Водата бе вдигнала един малък хангар за лодки от основите му. Призрачната бяла конструкция от изгнил талашит потъна плавно.
— И без това беше за събаряне. — Лиз кимна към бараката. — Това спестява няколко долара на данъкоплатците. Та, говорех ти за разсадника… — Потърка длани. — Смятам да го купя.
Порша кимна. Отново бе увила кичур златиста коса около пръста си и смучеше крайчето му. На оскъдната светлина лицето й изглеждаше мъртвешки бледо, а устните й — черни. Беше ли си сложила червило, преди да дойде да пълни торби с пясък?
— Имам нужда от партньор — изрече бавно Лиз. — И предпочитам теб.
Порша се засмя. Беше красива жена и имаше способността за секунди да се превръща в най-прекрасното и сладко същество на света. Често обаче се смееше с дълбок гърлен смях, който напълно унищожаваше всякакъв чар. Правеше го в случаи като този, когато не одобряваше нещо, но оставяше другите да се досетят сами за това.
Лиз се изчерви.
— Аз не разбирам нищо от бизнес, финанси, маркетинг, такива неща. Ти си специалист.
— Аз търгувам с информационни средства, Лиз. Не съм магнат.
— Знаеш повече от мен в тази област. Винаги си говорила, че искаш да излезеш от рекламния бизнес. Миналата година смяташе да отвориш бутик.
— Всеки в рекламния бизнес говори, че иска да напуска и да отвори бутик. Ти и аз в бизнеса…