За Япония — като за Япония
- Автор: Семов Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Япония — като за Япония». Краткое содержание книги:
Японците оставят впечетление на доста объркани хора, докато вземат някакво решение. Каним ги ние, да речем, японците да огледат една наша фирма как работи, колко работи — с оглед да се кооперираме в някое производство. Идват те, стоят, гледат, държат си бележки, подпитват от от време на време за това, за онова, чудят ни се сигурно на акъла и начина, по който работим, и хайде: „Джапан еър“ ги откарва на моето любимо летище — Нарита. Мине се известно време, нашего брата — българският, или европейският кандидат за коопериране с Япония, пита и разпитва: какво, отказахте ли се бе, японски приятели, защо си мълчите, нищо ли не излезе от пазарлъка ни? Вместо ясен и категоричен отговор току цъфне някоя сутрин на летището нова група японци — хайде пак обяснявай, хайде пак давай вечери, хайде пак доказвай това-онова. Тия гледат и слушат като хора, които за пръв път чуват за какво става дума. А най-вероятно то да си е наистина така. Таман реши нашето скептично око, че тия от втората делегация са вече втасали, хайде и те опънат гръб в „Джапан еър“ и те залижат усмивка пред японската стюардеса. Блъскай си главата: какво мислят, какво кроят, какво им става на тия хора? Пък вървят депеши, пак наши хора подпитват: бе какво не им хареса на тия японци, устата им за какво са, нали да кажат — тая, дето сме я захванали, ще я бъде или не? Вместо отговор, нова делегация тръква колелцата на куфарите сн на летище София, Париж или Копенхаген, и ти се хващаш за главата и им теглиш резолюцийката с една тлъста, подлучена шопска попръжня я на културен английски, я на какъвто друг език най ти прилегне…
В това време, докато ти си се вадил из акъл, японците са умували, японците са пращали делегации от хора, които не само ще вземат решението, но и ще го изпълняват. Тъй работата с умуването изглежда излиза скъпичко, изглежда да се е проточила повечко, ала в това време те са решили вече дали да вземат решение, как да го вземат: който е бил против, си е казал протива, който е бил в колебание, си е прибрал колебанието. Страните са си изспорили спора и когато ние — европейците, най-малко очакваме, или когато след такова протакане сме се пригласили да седнем най-после на масата за разговори — японците ти цопнат точ в точ договора. Те за себе си са свършили преговорите за себе си те са единодушни за какво ще действуват и как ще действуват. Решението е взето бавно и мъчително — за сметка на това неговото изпълнение вече става бързо, без колебание и задръжки. И докато от този момент нататък ние започваме да популязираме решението сред своите хора, да се агитираме, събрания да правим, съвещания, където да се уверяваме в неговата полезност и потребност, японците вече изпълняват. Поради всичко това публична тайна е, че японците могат да намерят грешен отговор на един или друг въпрос, но много рядко, почти никога няма да дадат правилен отговор на грешно поставен въпрос…
И още нещо, което е важно. Ние, хората от тая част континенталната, обичаме да вземаме много решения за неща, които нямат особено значение. Богове сме да вземаме решения. Що се отнася пък до т.н. социалистически човек даже сме убедени, че колкото повече решения вземаме, толкова повече работим. Японците не обичат да вземат много решения, техните сили отиват другаде — да изберат най-съществените, най-важните, най-значимите проблеми и по тях да вземат малко, но верни безпогрешни решения. Разбира се, бързо променящите се условия могат в някои случаи, като този с пожара в хотела, да сварят по бели гащи японците, но тези случаи са редки и нетипични. От един такъв случай обаче те ще извлекат максимална изгода, ще преразгледат отново всички възможни луфтове, ще отидат напред във времето, ще подложат на проверка други системи и механизми. Така че в края на краищата една изгоряла сграда ще се окаже много по-евтина от опасността да се изправят пред една изгоряла система на действие… Което много често се случва с европееца, а още по-често с нас българите.
Умувах си ги тези работи, докато гледах Хага сан как бавно скълъпваше в главата си плана на Токио и как узряваше у него идеята да отидем в неговия стар, някогашен ресторант. Какви ли за и против, плюсове и минуси прехвърляше през своята глава Хага сан? Зная само, че той излезе от колебанието трудно, но за сметка на това резултатът беше удовлетворителен, а ако се вземе предвид и часът на денонощието — повече от добър…
Паркираме до един ресторант, който още работи. Тук Хага сан е идвал бог знае кога, вероятно когато е бил студент, защото помни, че ресторантът е денонощен. Качваме се по едни външни стълби, събуваме се, влизаме. Часът минава един. Това не е време за Токио. Токио вече отдавна спи. Затова ни посрещат с радост, както между впрочем навсякъде посрещат в тази страна. Хага сан поръчва уиски и някакви нови мезета. На уискито всичко му върви. Пием стотачки. Ядем, защото пак сме огладнели. Собствениците вбичат такива клиенти като нас… Обслужва ни не един, а трима. Заведението не е много по-различно от онова, в което бяхме с Киросава. Само че сега е минало полунощ, тук-таме има още такива като нас по масите. Хората не са пияни, но очевидно не са и на работа. Все тъй чисто е навсякъде. Ние сме боси, а аз искам да отида до тоалетната и косицата ми щръква, доколкото я имам — как ще вляза бос в една кръчмарска тоалетна?… Колкото и да е чисто в Япония, тоалетните навсякъде по света са си тоалетни. Навсякъде по света, но не и в Япония. Сервитьорът ме предружава. Вървим по чиста рогозка, пред самата врата са наредени чисти налъми.