Публични тайни

Глава 17

Стиви прочете своето писмо, седнал на каменната скамейка в градината. Мястото беше приказно, осеяно с чайни рози и ружи, пееха птици. Малки павирани пътечки се виеха под беседки, обвити с глицении и телефончета. Както персоналът, така и пациентите на „Уайтхърст“ тук бяха на свобода. Но само до здравата каменна стена.

Ненавиждаше клиниката, докторите, другите пациенти. Не понасяше терапевтичните сеанси, режима и дежурните усмивки на персонала. Но правеше това, което изискваха от него и им казваше онова, което искаха да чуят.

Вече не можеше да се откаже от наркотиците. Щеше да кара ден за ден.

Научи се да се преструва. Само след четири седмици и три дни ще излезе от тук. Този път ще бъде по-внимателен с наркотиците. Ще се усмихва на докторите и репортерите. Ще проповядва срещу злото от наркотиците и ще лъже нагло. Когато излезе, ще живее както си иска.

Никой няма право да му казва, че е болен, никой няма право да му казва, че се нуждае от помощ. Ако иска да се дрогира, ще се дрогира. Знаят ли те за напрежението, в което живее ден след ден? Могат ли да разберат стремежа му да бъде винаги най-добрият.

Може би преди това е бил твърде непредпазлив. Може би. Сега ще понаблегне на външните признаци. Щом проклетите доктори смучеха бърбън, той ще изпуши малко хашиш, като има желание. И ще ги прати по дяволите. Всички.

Разкъса плика. Зарадва се на Еминото писмо. Не съществуваше друго създание от женски пол, към което да изпитва толкова чисти и искрени чувства. Запали цигара, облегна се на пейката и вдъхна аромата а дим и рози.