Пожелай ми слънчогледи
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пожелай ми слънчогледи». Краткое содержание книги:
Зъбите й са перфектни, с изкуствен тен е, чантата й е дизайнерска. И защо е в тази скъпа болница?
Оцеляла след катастрофа (карайки не друго, а мерцедес!), Лекси е изгубила част от своята памет. Или по-точно — не помни последните три години от живота си.
Сега е на път да разбере колко много неща са се променили през това време. По някакъв начин се е превърнала от 25-годишно работещо момиче в корпоративен лъв, с нов луксозен апартамент, безвъглехидратно меню и куп известни приятели. И се озовава пред съпруг с външност на гръцки бог, освен това и милионер.
Още колко загадки крие новият й свят?
Той се оказва изпълнен с тайни и интриги. Но как, за бога, е стигнала дотук? Ще си спомни ли някога? И какво ще се случи, ако си спомни всичко?
Това е пълен абсурд. Държа се като гузна прелюбодейка.
— Джон, ела при нас — подвиква Ейва. — Тъкмо говорехме за теб.
Той тук ли е? Стисвам неволно макета. Не искам да го виждам. Не искам и той да ме вижда. Трябва да измисля нещо и да се измъкна…
Твърде късно е. Ето го, крачи към нас в дънки, с тъмносин пуловер с шпиц деколте и чете някакъв документ.
Добре. Запази спокойствие. Всичко е наред. Ти си щастливо омъжена и нямаш никакви доказателства, че си кривнала от правия път, че си имала връзка с този мъж.
— Здрасти, Ерик, Лекси. — Той кима любезно, когато приближава, след това поглежда ръцете ми. Свеждам очи и забелязвам, че макетът е станал на топка. Смачкала съм го. Покривът е счупен, а балконите са се откачили.
— Лекси! — Ерик го забелязва. — Как, за бога, можа да го направиш?
— Джон! — Ейва смръщва чело. — Макетът ти.
— Много се извинявам! — червя се аз. — Нямам представа как се случи. Просто го държах и…
— Не се притеснявай — свива рамене Джон. — Отне ми само месец да го направя.
— Месец ли? — ахвам ужасена. — Виж, ако ми дадеш скоч, ще го оправя… — Опитвам се да пригладя смачкания покрив и да върна балконите по местата им.
— Не чак месец — уточнява Джон, докато ме наблюдава. — По-скоро два часа.
— Така ли? — Продължавам да приглаждам макета. — Няма значение. Много съжалявам.
Джон ме поглежда.
— Ще ми се реваншираш.
Да му се реванширам ли? Това пък какво означава? Без да мисля, пъхвам ръка в ръката на Ерик. Имам нужда от подкрепа, от верен съпруг до мен.
— Апартаментът е наистина невероятен, Джон — заговарям аз като достойна съпруга на магнат и разпервам ръка. — Поздравявам те.
— Благодаря, и на мен ми харесва — отвръща равнодушно той. — Как е паметта ти?
— Все така.
— Нещо да си си припомнила?
— Не. Нищо.
— Жалко.
— Да.
Опитвам се да се държа естествено, но между нас припламват искри, когато сме заедно. Дишам плитко и накъсано. Вдигам поглед към Ерик, убедена, че той е забелязал нещо, но той изобщо не трепва. Нима не е усетил? Просто невероятно.
— Ерик, трябва да поговорим за проекта Бейсуотър — настоява Ейва, докато рови из кожената си чанта. — Вчера ходих до обекта и направих бележки…
— Лекси, иди да разгледаш апартамента, докато двамата с Ейва поговорим. — Ерик изтегля ръката си. — Джон ще те разведе.
— А, не се притеснявай — дръпвам се аз.
— С удоволствие — намесва се Джон. Говори с такова отегчение, че се притеснявам. — Ако ти е интересно.
— Всъщност, няма нужда…
— Мила, Джон е създал тази сграда. — В гласа на Ерик забелязвам неодобрение. — За теб е изключителна възможност да се запознаеш с идеите на компанията.
— Ела, ще ти обясня първоначалната идея. — Джон посочва другия край на стаята.
Няма начин да се измъкна.
— Чудесно — съгласявам се най-сетне.
Добре, след като иска да говори, да говори. Следвам Джон и заставаме до водопада. Възможно ли е човек да живее до тази шумна водна стена?
— И така — започвам любезно. — Откъде ти дойдоха тези идеи, посветени на богатите?
Джон се намръщва и сърцето ми се свива. Дано не започне да ми приказва за артистичния си гений. Просто не съм в настроение за претенции и надувки.
— Питам се какво би искал един кретен — отвръща най-сетне той. — И веднага го прилагам.
Не успявам да сдържа шокирания си смях.
— Ако бях кретенка, щеше страшно да ми хареса.
— Ето, видя ли? — Той пристъпва към мен и снишава глас. — Значи не помниш нищо.
— Абсолютно нищо.
— Добре — въздиша шумно той. — Трябва да се видим. Трябва да поговорим. Има едно място, старата Канал Хаус в Излингтън. Ще забележиш високите тавани, Лекси — добавя вече по-високо. — Те са типични за нашето строителство. — Поглежда ме и забелязва изражението ми. — Какво има?
— Ти луд ли си? — съскам аз и поглеждам към Ерик, за да се уверя, че не е чул нищо. — За твое сведение, не открих никакво доказателство, че с теб сме имали връзка. Нищо. Невероятен усет към пространството! — добавям на висок глас.
— Доказателство ли? — Джон очевидно не разбира. — Какво доказателство например?
— Например… ами не знам. Някоя любовна бележка. Или дрънкулки.
— Дрънкулки ли? — Имам чувството, че Джон едва се удържа да не се изсмее. — Не бяхме почитатели на дрънкулките.
— Значи връзката ни не е била кой знае какво — сопвам се аз. — Прегледах тоалетката и там няма нищо. Прегледах дневника си — също нищо. Попитах сестра ми, тя никога не е чувала за теб.
— Лекси. — Той говори така, сякаш има намерение да ми обясни положението. — С теб имахме тайна връзка. Това означава, че не оставяш доказателства.