Отмъстителите
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Отмъстителите». Краткое содержание книги:
В „Отмъстителите“ героите са почти същите като в „Град Отчаяние“, романите са свързани и чрез злия дух, който се вселява в хората и ги подчинява на властта си. Получава се огледален образ на „Град Отчаяние“, но отразен от криво огледало.
Какво ще се случи, ако изведнъж се озовете в свят, сътворен от фантазиите на дете, което обича уестърните и анимационните филми с космически герои?
Отговорът ще намерите, когато прочетете „Отмъстителите“.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=3779
Сияйната фигура върху поклащащата се във въздуха възглавница се снижава на равнището на улицата. С всяка измината крачка Питър очаква да различи черния плат (може би найлон, може би коприна), който покрива лицето на мъжа и му придава такъв призрачен отсъстващ вид, но не го вижда, а в същия миг, когато дебелото стъкло на витрината на „От Б до Я“ се пръсва на парчета и се посипва по улицата, той осъзнава един ужасяващ факт — не го вижда, защото го няма. Мъжът от черния автомобил в действителност няма лице.
— О, Боже — изстенва тъй тихо, че сам не се чува. — О, Боже мой, не.
В куличката на черния микробус се забелязват още две фигури. Някакъв брадат тип, облечен в парцаливи останки от дреха, напомняща униформа от времето на Гражданската война. И жена с права черна коса и жестоко, но красиво лице. Бледа е като вампир от детска книжка. Нейната униформа, подобно на тази на безликия, е черно-сребриста, малко гестаповска. Някаква стъклена дрънкулка с големината на гълъбово яйце виси на верижка на шията й и хвърля разноцветни отблясъци, напомняйки за психоделичните забежки през шейсетте години.
„Това е карикатура — казва си Питър. — Първите сексуални фантазии на някое току-що излюпено пубертетче.“
А когато наближава, отбелязва едно още по-ужасно явление — безликият го няма. Също и другите двама, и самият микробус. Случката му напомня една сутрешна съботна прожекция — ще да е бил на не повече от шест-седем години — когато застана под самия екран и се вторачи в него, осъзнавайки за първи път колко е долнопробна цялата измама. От половин метър разстояние образите изглеждаха безплътни и размазани, а единственото материално тяло бе отразяващият екран, сам по себе си съвършено празен и бял като преспа сняг. Какъвто и трябва да бъде, за да е възможна илюзията. Това тук е нещо подобно, и кдгато най-сетне го осъзнава, Питър се чувства също тъй изненадан, както тогава. „Виждам къщата на Хърби Уайлър — казва си. — Виждам я през микробуса.“
— ДЖАКСЪН!
Този глас е съвсем действителен — не по-малко истински от куршума, отнел живота на Мери. Питър сбърчва чело в болезнена гримаса, изкрещява, повдига тялото на жена си и за миг го притиска към гърдите си, а после дори не забелязва как то се изплъзва от ръцете му. Сякаш някой бе допрял до ухото му мегафон и бе изкрещял името му. От носа му бликва кръв.
— НАТАМ, ДРУЖЕ! — Черно-сребристата фигура, вече съвсем невеществена, но все още заплашителна, посочва къщата на Уайлър. Гласът е единственото действително нещо, но Питър няма нужда от друга действителност — този звук му действа като острие на трион. Джаксън отмята глава с такава сила, че очилата се накривяват на носа му. — ИМАМЕ ДА ОРГАНИЗИРАМЕ ЕДНО МАЛКО УВЕСЕЛЕНИЕ! НАЙ-ДОБРЕ ДА ПОЧВАМЕ ВЕДНАГА!
Питър не просто крачи към дома на Хърби и Одри — нещо буквално го повлича натам с такава сила, че му се завива свят. Докато преминава през черната, безлика фигура, пред очите му за миг изниква налудничав образ: неестествено червени спагети — от онези в консервите — и кренвирш. Всичко това в бяла купа, а героите от анимационните филми на Уорнър Брос — Бъгс Бъни, Елмър, Дафи — танцуват по ръба. Обикновено само при мисълта за подобна храна му се повдига, но образът не изчезва, защото в този миг Питър е непоносимо гладен — направо копнее за белезникавите макарони, залети с неестествено червен сос. В този миг дори болката в главата престава да съществува.
Преминава през прожектирания образ точно в мига, когато черният микробус потегля, и се запътва по циментовата алея към къщата. Очилата му се изхлузват и падат, но той дори не забелязва. От време на време продължават да прозвучават отделни изстрели, но много далеч, сякаш в друг свят. Звукът на китарата продължава да ехти в главата му. а когато вратата на къщата се отваря сама и към китарата се присъединява и валдхорна, Питър разпознава мелодията, това е музика към един стар телевизионен сериал — „Бонанза“.
„Тъкмо се бях прибрал от работа“ — повтаря си той и пристъпва в тъмната стая, която вони на пот и гранясали кренвирши. Вратата зад него се затваря с трясък. Той прекосява дневната, воден от звука на телевизора към портала в дъното.
— За какво си я облякъл тая униформа? — пита нечий глас. — Има-няма три години откак свърши войната, не си ли чул?
„Тъкмо се бях прибрал от работа“ — повтаря си Питър, сякаш това обяснява всичко — мъртвата му съпруга, стрелбата, безликия мъж, застоялия въздух в тази стая — а после нещото, което седи пред телевизора, се обръща към него и Питър престава да мисли за каквото и да било.