Мисис Далауей
- Автор: Улф Вирджиния
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Неделчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мисис Далауей». Краткое содержание книги:
Романът „Мисис Далауей“, както и последвалите го „Към фара“ (1927), „Вълните“ (1931), „Между действията“ (1941) налагат Вирджиния Улф ката забележителна майсторка на модерната литература.
Веднъж завариха момичето, което чисти стаята, да чете една от тези хартийки и да се киска невъздържано. Изключително печален факт, защото Септимъс веднага се развика колко са жестоки хората и как са готови да се разкъсат един друг на парчета. Особено падналите, каза той, тях ги разкъсват на парчета. „Ние сме в лапите на Холмс“, казваше той и започваше да измисля разни истории за Холмс — как яде овесена каша, как чете Шекспир, и буквално започваше да реве от смях или от гняв, защото за него доктор Холмс, изглежда, олицетворяваше нещо ужасно. „Човешката природа“, така го наричаше. Ами виденията му! Бил удавен, така казваше, и изхвърлен върху скала, а над него крещели чайките. И той поглеждаше през ръба на дивана надолу към морските глъбини. Друг път чуваше музика. В действителност това беше латерна или пък някой викаше отвън на улицата. Но той възкликваше: „Прекрасно!“, и сълзите се стичаха по бузите му, което й се струваше най-страшното — да гледа как плаче мъж като Септимъс, който се е сражавал, който е храбър. Понякога, както лежеше и слушаше, започваше да крещи, че пада, че пропада в пламъците! И тя дадже се оглеждаше за пламъци, всичко беше толкова живо. Но нямаше нищо. Двамата бяха сами в стаята. Това е било сън, обясняваше му тя и накрая успяваше да го успокои, но нерядко сама се изплашваше. И докато шиеше, въздишаше. Въздишката и бе нежна и омайна като шепота на вятъра сред дърветата в гората нощем. Тя остави ножиците; пресегна се да вземе нещо от масата. И полека-лека, докато движеше ловко ръцете си, докато шумолеше и потропваше, създаваше нещо върху масата, до която седеше и шиеше. Той наблюдаваше през миглите си нейните размазани очертания: дребното, облечено в черно тяло; лицето и ръцете и; движенията й, когато се пресягаше да вземе някоя макара или да потърси (тя често губеше вещите си) копринените конци.
Шиеше шапка за омъжената дъщеря на мисис Филмър, чието име бе — не помнеше как и беше името.
— Как се казва по мъж дъщерята на мисис Филмър? — попита.
— Мисис Питърс — отвърна Реция. Страхува се да не е малка, каза тя, като вдигна шапката пред себе си. Мисис Питърс е едра жена, Реция не я обича, но мисис Филмър е тъй добра с тях — „Тази сутрин ми даде грозде“, — че тя иска да направи нещо, с което да покаже колко са и благодарни. Онази вечер влязла в стаята и заварила мисис Питърс, която мислела, че са излезли, да слуша грамофона.
— Наистина ли? — попита той. Слушала грамофона?
Да, тя още тогава му каза; заварила мисис Питърс да слуша грамофона.
Той започна много предпазливо да отваря очи, за да види дали в стаята наистина има грамофон. Но истинските неща — истинските неща са твърде вълнуващи. Той трябва да бъде предпазлив, не бива да полудява, Най-напред погледна модните списания върху долната лавица, после бавно вдигна очи към грамофона със зелената фуния. Едва ли би могло да има нещо по-истинско. И така, събирайки смелост, погледна бюфета, фруктиерата с банани, гравюрата с кралица Виктория и принц-консорта; полицата над камината е вазата с рози.
Никой от тези предмети не помръдваше. Всички стояха неподвижно; всички бяха истински.
— Тази жена има злобен език — каза Реция.
— С какво се занимава мистър Питърс? — попита Септимъс.
— Ами … — опита се да си спомни Реция. Мисис Филмър май беше казала, че е търговски пътник на някаква компания. — В момента е в Хъл.
— В момента! — Тя го каза с италианския си акцент.
Сама го каза. Той прикри очите си с ръка, за да не вижда цялото и лице наведнъж, а само малка част от него, първо брадичката, после носа, после челото, в случай че е изкривено или че е белязано с някакъв ужасен знак. Но не, тя си е съвсем нормална, седи и шие, със стиснати устни, с неизменното меланхолично изражение, което придобиват жените, когато шият. Но в това няма нищо ужасно, убеди се той, след като погледна втори път, трети пьт лицето й, ръцете й, защото какво страшно или отблъскващо може да има у нея, както седи посред бял ден н шие? Мисис Питърс има злобен език. Мистър Питърс е в Хъл. Защо в такъв случай да се гневи и пророкува? Защо да се носи из пространството изтерзан и изгнан? Защо да треперя и ридае, като гледа облаците? Защо да дири истината и да предава послания, след като Реция седи и забожда игли на роклята си, а мистър Питърс е в Хъл? Чудеса, откровения, мъки, самота, всичко това пропадна през морските глъбини надолу, надолу, в пламъците и там изгоря, защото, като наблюдаваше Реция как украсява сламената шапка на мисис Питърс, той имаше чувството, че вижда покривало от цветя.