Следа

— Не знам нищо за никаква роза — каза госпожа Полсън.

— Наложи се да прегледам чекмеджетата й — намеси се Марино. — Надявам се, разбирате, че понякога ни се налага да вършим такива неща…

— Когато деца умират от грип, нали?

— Убеден съм, че полицията вече ги е прегледала — продължи Марино. — Но вие може би не сте били в стаята, когато те са я претърсвали и са правили снимки…

С тези думи отстъпи встрани, пропускайки госпожа Полсън в стаята на мъртвата й дъщеря. Тя влезе и се спря пред скрина вляво от вратата. Марино бръкна в джоба си за памучните ръкавици, натика огромните си лапи в тях и едва след това издърпа най-горното чекмедже. Внимателно измъкна изсъхналата роза. Беше от онези, който никога не разтварят цветчетата си докрай. Скарпета ги беше виждала увити в целофан, най-често на цветарските щандове в големите магазини, с цена от долар и половина парчето.

— Не знам какво е това — прошепна госпожа Полсън, приковала очи в розата. Лицето й започна да се налива с кръв и бързо стана почти толкова червено, колкото и листенцата на цветето. — Нямам никаква представа откъде я е взела.

Марино не реагира.

— Не видяхте ли тази роза в стаята й, когато се върнахте от аптеката? — внимателно се обади Скарпета. — Може би някой е дошъл да види болната Джили и е оставил цветето… Тя имаше ли приятел?

— Не разбирам — промърмори госпожа Полсън.

— Добре — каза Марино и остави розата на видно място върху скрина. — Върнахте се от аптеката и влязохте тук, нали така? Нека разгледаме по-подробно този момент. Да започнем със слизането ви от колата. Къде точно паркирахте?

— Отпред. Точно до пътеката.

— Винаги ли паркирате там?

Тя кимна с глава, насочила вниманието си към леглото. То беше безупречно оправено, а кувертюрата му беше сива — като очите на избягалия съпруг.

— Моля, седнете, госпожо Полсън — предложи Скарпета, хвърляйки предупредителен поглед на Марино.

— Ще ида да ви донеса стол — рече той и побърза да излезе. Двете жени останаха насаме в компанията на една изсъхнала роза и безупречно оправеното легло.

— Аз съм италианка — започна Скарпета, оглеждайки плакатите на стената. — Не съм родена там, но баба ми и дядо ми са от Верона. Вие била ли сте в Италия?

— Франк е ходил.

Това беше всичко, което госпожа Полсън каза за плакатите.

— Знам, че ви е трудно — съчувствено рече Скарпета. — Но колкото повече неща ни разкажете, толкова по-добре ще можем да ви помогнем…

— Джили умря от грип.

— Не, госпожо Полсън. Не е умряла от грип. Прегледах я, запознах се и с изследванията, които са й направили. Вашата дъщеря има охлузвания по ръцете и шията…

Върху лицето на жената се изписа ужас.

— Имате ли представа откъде може да ги е получила?

— Не. Как е възможно това? — Очите й гледаха към леглото и бавно овлажняваха.

— Да се е ударила някъде? Да е падала, може би от леглото?

— Не.

— Нека вървим стъпка по стъпка — каза с лека въздишка Скарпета. — Заключихте ли входната врата, когато тръгнахте за аптеката?