Край развалините на Вавилон

— Отдалеч? Значи тези ездачи са избягвали пътя? Защо? Те не са дошли по-близо, защото са ви наблюдавали, защото са принадлежали към контрабандистите, на които по-късно сте паднали в ръцете.

— Ефенди, ти говориш така, сякаш вече знаеш всичко, което искам да ти разкажа! Та значи пристигнахме по живо по здраво в Хиле, пренощувахме там и на заранта яздихме до Бирс Нимруд, където Афтаб и Сафи ни показаха въпросното място.

Той хвана обратно изпушения чибук и тегли с мундщука една черта, за да отбележи съответното направление, сякаш имаше хартия пред очите си и молив в ръката. Същевременно продължи:

— Тук значи лежи Хиле, а ние яздихме така, както ти казвам. Там отпред се намира кулата на Вавилон. Ние приближихме от тази страна към нея. После бяхме поведени тук наляво, където имаше един куп камъни с клинообразно писмо. Оттам тръгнахме вдясно нагоре по един изкоп, след това отново наляво, където кривнахме край една издатина, състояща се най-вече от повредени тухли. Въпросното място се намираше зад този издатък.

— Не — извиках почти гръмко във внезапната си възбуда.

— Не? — попита майорът учудено. — Как стигна до това твърдение?

— В този миг знам, че обозначеното от теб място не е вярното. Същинското трябва да се намира по-нагоре.

— Така е, ефенди. Разбирам, че ти знаеш тайната, за която ние трябваше да положим тежка клетва, че никога няма да я издадем. Как я разбра?

— За това по-късно! Веднага ли започнахте да копаете на погрешното място, което спомена?

— Не, защото бях оставил моите десетима митничари в Хиле, като на първо време яздих само с Кепек и водачите до Бирс Нимруд, за да ги накарам да ми покажат мястото. Та нали можеха да възникнат причини да не предприемам разследванията пред очите на подчинените.

— Каква неуместна предпазливост! Разказвай нататък! Убеден съм, че сега контрабандистите са ви връхлетели.

— Ти, изглежда, си всезнаещ, ефенди, защото действително е така. Ние именно едва бяхме слезли от конете и от една вдлъбнатина странично от нас изникнаха повече от двайсет въоръжени хаймани, които ни нападнаха толкова бързо, че не намерихме време за отбрана. Няколко мига по-късно бяхме вързани. Забулиха ни също и очите. Чух един глас да казва със заповеден тон: «Разкарайте конете им, разкарайте ги далеч и тръгвайте бързо нагоре с тези, та никой кумрукджи[113] да не може да заподозре какво се е случило. Защото десетте други кучета, които бинбашията водеше, сигурно скоро ще пристигнат.» Почувствах, че бях вдигнат и помъкнат, не надолу или към равното, а стръмно нагоре, където ме сложиха на земята. Казвам ти, съвсем не се чувствах добре, защото познавах омразата на контрабандистите към нас и имах всички основания да съм загрижен за живота си.

— Но не е било толкова лошо, о, бинбаши. Нали си още жив.

— Не се майтапи! Докато лежах на земята, долових шум от удрящи се камъни, както при работата на някой дюлгер. Това продължи дълго време, през което не чух нито дума. Сетне бях отново дигнат и понесен, като се удрях по камъни ту отдясно, ту отляво, значи вероятно по зидове. След това пак бях оставен на земята, след което хората най-сетне започнаха да говорят, ала за жалост на персийски, който по онова време не разбирах така както днес. Запомних само името Гюл-и-Шираз, което нямаше как да не привлече вниманието ми, понеже бе споменато на няколко пъти. След известно време чух да се отдалечават стъпки, после стана тихо.