Преди да кажа сбогом
- Автор: Кларк Мэри Хиггинс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преди да кажа сбогом». Краткое содержание книги:
По време на разследването на експлозията на яхтата се разбира, че това не е било инцидент, а предумишлено убийство.
Кой точно е трябвало да умре?!
Мери Хигинс Кларк е обявена за американската „Кралица на напрежението“. Автор е на повече от двайсет световни бестселъра. Живее със съпруга си в Ню Джърси.
Зашеметена, Лиз едва успя да кимне.
— Чувам името Шон. Имаше ли Шон в семейството ви? Не мисля, че е съпругът ви. По-скоро брат, по-малък брат.
Бони Уилсън повдигна ръка и докосна слепоочието си.
— Чувствам силна болка тук — промърмори тя. — Според мен това означава, че Шон е загинал при катастрофа. С кола.
— Шон беше само на седемнайсет. — Гласът на Лиз потреперваше. — Карал бързо и загубил контрол. Черепът му беше счупен.
— Той е от другата страна заедно със съпруга ви и останалите починали членове на семейството. Иска да ви каже, че всички ви обичат и ви изпращат поздрави. Още дълго време няма да се присъедините към тях. Но това не означава, че не сте постоянно заобиколена от любимите си хора и че те не ви помагат. Мисълта за това трябва да ви донесе успокоение.
По-късно, почти замаяна, Лиз Ханли последва Бони обратно по мрачния коридор. Видя в ъгъла масичка с огледало над нея. В сребърна табла на масичката лежаха визитните картички на Бони. Лиза спря и се протегна да вземе една. Внезапно кръвта й застина и тя се закова на място. Гледаше в огледалото, но там имаше и друго лице. Беше зад собственото й отражение и се вторачваше в нея. Призрачният образ изчезна след миг.
Седнала в таксито на път за офиса, разтрепераната и притеснена, Лиз призна пред себе си, че бе видяла лицето на Адам Коулиф.
Бе също така абсолютно убедена, че никога, ама никога, дори не би намекнала на някого, че е мярнала този образ.
60.
Бен Тъкър отново имаше кошмари в понеделник и вторник през нощта, но не толкова разтърсващи като предишните. Откакто беше нарисувал картинката с избухването на яхтата и доктор Мегън му бе обяснила как всяко дете би се разстроило и изплашило, след като види нещо ужасно, той започна да се чувства по-добре.
Нямаше нищо против и че посещението му при нея днес означава, че ще закъснее за бейзболния си мач. При това играеха с най-добрия отбор в тяхната лига. Когато влезе в кабинета, дори й го каза.
— Хей, това е голям комплимент за мен, Бенджи. Искаш ли да ми нарисуваш още нещо днес?
Този път беше по-лесно, защото змията не изглеждаше толкова страшна. Всъщност Бен осъзна, че змията даже не приличаше на змия. През последните две нощи не беше толкова изплашен и затова успя да я види по-ясно.
Докато рисуваше, толкова се съсредоточи, че прехапа език и се намръщи от болка.
— Мама винаги ми се смее, когато го направя.
— Кое, Бен?
— Когато си прехапя езика. Казва, че баща й го правел, щом се съсредоточел.
— Хубаво е да приличаш на дядо си.
Ръката на Бен се задвижи бързо по листа. Обичаше да рисува и беше добър художник, нещо, с което се гордееше. Не приличаше на някои от децата в класа, които се майтапеха с всичко и драскотеха тъпотии, вместо да се опитат да направят нещо истинско. Бен ги мислеше за кретени.
Радваше се, че доктор Мегън седи настрани, пише си нещо и не му обръща внимание. Така беше много по-лесно.
Накрая остави пастела. Облегна се назад и се вгледа в творбата си.
Стори му се доста добра, макар да се изненада от нарисуваното, защото видя, че змията въобще не е змия. Просто така му се бе сторило в момента на експлозията. Тогава беше много объркан от страх.
Значи не бе видял змия да се плъзва встрани от яхтата, а по-скоро човек в тесен, лъскав, черен костюм и маска, хванал нещо, което приличаше на дамска чанта.
61.
В сряда следобед Лиза Райън бе потърсена по телефона в работата си от класната на Кели, госпожа Евънс.
— Ужасно много тъжи за баща си — каза учителката. — Днес дори се разплака в час.
Лиза отвърна със свито сърце:
— Мислех, че тя се справя най-добре от тримата.
— Опитах се да поговоря с нея, но не ми каза много. Тя е доста зряла за десетгодишно дете. Имам чувството, че се опитва да ви щади, госпожо Райън.
Не е работа на Кели да ме щади, отчаяно си помисли Лиза. Аз би трябвало да я щадя. Бях прекалено вглъбена в себе си и прекалено много се тревожех за проклетите пари. Е, ще направя нещо по въпроса, и то още веднага. Зарови из чантата си, намери номера, който търсеше, и отиде до телефона. После, докато клиентката й демонстративно поглеждаше часовника си, нахлу в кабинета на управителя и го помоли да отмени последните й два маникюра.
Той запротестира, но Лиза каза спокойно:
— Трябва да свърша една работа тази вечер. Абсолютно наложително е. А преди това, да приготвя вечеря за децата.
— Лиза, дадохме ти една седмица да си уредиш нещата. Нека свободните дни не ти стават навик.