Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Ами бележката, господин началник! — умолително рече Михалис.

— Каква бележка? Абе, вие и срам нямате да искате нещо от мен. Да бяхте познали Караканьоти, не бележка щях да ви дам, ами похвално свидетелство. А сега — ето какво! — И ни показва среден пръст. — Беж оттук, а утре и от града се измитайте! Спиридонис — нарежда на стражаря, — заловиш ли ги нейде, доведи ми ги!

И ние тупур, тупур по стълбите, хайде бързо зад първото кьоше — да не му дойде друг ум на началството. А зад ъгъла кой мислиш — Никос и Елени стоят.

— Вас чакаме — викат.

Пъхнала тя два пръста в джоба на сакото му — хем като закачка нещо, хем го държи близо до себе си. А-а, няма да те дам на скорпионката, иска да каже, мой си и до мен ще стоиш. Лице спечено и грозноватичко имаше, ама усмихне ли се — приятно. Никос — и той се отказал да бяга. Кима с нашарената си физиономия като някоя засмяна зебра.

— Бе момчета — заговори той, — то голямо патило ви се случило. Караканьоти да ви ограби! Добре, че живи сте останали! И сега сигурно хляб нямате да ядете. Да бяхте тукашни, пак иди-доди — но сега как ще се върнете в Солун?! Я елате у дома тая вечер. Все ще има какво да хапнем. И за подслон ще помислим.

— А, добре — отвръщаме ние. — Благодаря, че не ни оставихте…

— Ама как ще ви оставим! — допълва жената. — Благородни младежи! Знаят какво да говорят и кантар имат на приказките си. Защо го интересува тоя Такис какво прави народът по къщята. Да си гледа полицейското!

С една дума — и тя ни благодари, че не си отворихме устите да разправим как се сби с мъжа си пред очите ни. Почнаха да ни разпитват за Караканьоти — как ни обрал, па какъв е на външен вид, вярно ли, че подкова чупел с ръцете си, и още не бяхме подминали първата къща на тяхната уличка, когато махленците ни подушиха.

— Връщат се! Връщат се! — чуха се гласове. — Сдобрили се! Помирили се! Бравос! Идат си!

Заотваряха се прозорчета, застъргаха вратници, в сумрака хора се замяркаха зад стоборите — абе, сякаш безжичен телеграф свързваше къщите и вестите не само ни следваха по петите, ами ни изпреварваха далеч напред.

Елени бе изостанала малко от нас, защото поспираше да съобщи някои новини наляво и надясно. Като че малки залъчета хляб късаше тя и ги подхвърляше на огладнели кучета — ама само да им разпали глада, да им изостри възбудата, пък събере ли се цялата глутница, тогава ще разчупи хляба изведнъж — да го изядат до трошица. И тия къси нейни думички прескачаха дуварите, шмугваха се през комшулуците, бързо наедряваха между хората като гъби след дъжд.

— И благородните младежи с тях! Благородните младежи ги сдобрили! Единият благороден, другият заеква! Е, нищо, нищо! И то е от Бога дадено! И то по людете ходи! Богородице, Караканьоти ги обрал! Голи ги съблякъл и чорапите им обърнал! В една гора ги сгащил с нож между зъбите! Душегубецът — и дипломата на благородния взел! Науката му отмъкнал! Майка му жив ще го оплаче! И гладни са! И постелка нямат да легнат! Елени, ще помогнем! Никос, чакай ни!…