Възмездието

— Ще ми се и моят баща да ме беше научил на толкова неща, колкото ти си усвоил от своя — каза тя, впечатлена от познанията му. — На твоята възраст аз бях заложница в имението на Ногучи.

— Той ме караше да уча непрекъснато. Не ми позволяваше да пропилявам нито миг.

— Животът е тъй кратък и крехък — рече Каеде. — Сигурно е предчувствал, че няма да дочака да пораснеш.

Хироши кимна и известно време продължи да язди мълчаливо.

„Вероятно тъгува за баща си, но никога няма да го покаже, помисли си тя и се улови, че му завижда за начина, по който е бил обучаван. И моите деца ще бъдат отгледани по този начин; момичетата ще бъдат обучавани на всичко също както момчетата и ще се научат да бъдат силни.“

Сутринта на третия ден прекосиха река Ширакава и навлязоха във владението на семейството й. Реката бе плитка, бързите й води се пенеха и се виеха покрай камъните и преминаването й беше лесно. На границата нямаше бариера; те се намираха извън властта на великите кланове и в района на по-дребни земевладелци, където съседите или участваха в дребни крамоли, или сключваха дружески съюзи помежду си. Формално тези семейства на воини полагаха клетва за вярност към Кумамото или Маруяма, но не се местеха в крепостните градове, а предпочитаха да живеят в собствените си стопанства и да обработват земите си, за което плащаха твърде ниски данъци.

— Досега не бях преминавал Ширакава — каза Хироши, докато конете прецапваха реката. — Това е най-отдалеченото място от Маруяма, на което съм бил.

— Значи сега е мой ред да ти дам разяснения — каза тя, изпитвайки удоволствие да му разкаже за забележителностите в областта. — По-късно ще те заведа до извора на реката и до великите пещери, само че ще ти се наложи да изчакаш отвън.

— Защо? — попита той.

— Това е свещено място за жени. Вътре не се пускат мъже.

Вече нямаше търпение да се прибере у дома и макар че не се бавеха по пътя, тя оглеждаше внимателно всичко — какъв бе видът на земята, докъде бе стигнало прибирането на реколтата, какво бе състоянието на волове и деца. В сравнение с предишната година, когато се бе върнала с Шизука, нещата се бяха пооправили, но все още имаше множество признаци за бедност и занемареност.

„Аз ги изоставих, помисли си тя с чувство за вина. Трябваше да си дойда по-рано.“ Спомни си за устремното си бягство към Тераяма през пролетта — все едно е била друг човек, омагьосан.

Амано бе пратил двама мъже напред и Шоджи Кийоши — главният васал на имението — вече чакаше при портите на къщата й. Той я поздрави изненадан и както й се стори — хладно. Жените от домакинството бяха застанали в редица в градината, но сестрите й не се виждаха никъде, Аяме — също.