Мъртви в Далас

— Много висок, рус, дългокос. Приятел или враг?

Трябваше да помисля мъничко.

— Приятел — отвърнах, опитвайки се да прикрия колебанието си.

— Ммм… — измърка жената зад волана. — А не си ли търси приятелка?

— Не знам. Искаш ли да го попитам?

Луна и върколакът шумно възнегодуваха.

— Не можеш да се срещаш с мъртвец! — запротестира Луна. — Деб! Какви ги приказваш, момиче?

— Добре, де… добре — съгласи се жената. — Някои от тях изобщо не са за изхвърляне… Паркирам до тротоара, кокалче крехко.

— За теб се отнася — прошепна Луна в ухото ми, после се протегна и отвори вратата. Ръцете й внимателно ме избутаха навън и още щом стъпих на тротоара, дочух радостно възклицание. Луна бързо хлопна вратата зад гърба ми и пълната със свръхсъщества кола потегли с остро свистене на гуми.

— Суки? — обади се познат глас.

— Ерик?

Опитах се да сваля превръзката, но Ерик просто хвана единия й край и го дръпна. Имах си прекрасен шал, макар и малко поизцапан. Фасадата на хотела светеше ярко в тъмната нощ и Ерик изглеждаше призрачно блед. Като капак на всичко носеше абсолютно безличен тъмносин костюм на тънки райета.

Всъщност се радвах да го видя. Хвана ме подръка, за да не падна, и ме огледа от глава до пети с характерното за вампирите непроницаемо изражение.

— Какво ти се е случило? — попита.

— Ами… дълго е за обяснение. Къде е Бил?

— Първо отиде до Центъра на Братството, за да те измъкне. Междувременно разбрахме — уведоми ни един от нашите, който е полицай, — че си пострадала при катастрофа и си била отведена в болница. Та Бил отиде до болницата. Там открил, че са те извели по безопасен маршрут. Никой не искал да му каже къде си, въпреки всичките му заплахи. — Ерик изглеждаше много измъчен. Дразнеше го фактът, че е длъжен да се съобразява с човешките закони, макар че с удоволствие се възползваше от привилегиите. — И оттам ти сякаш потъна вдън земя. Пиколото успял да се чуе с теб само веднъж.

— Горкичкият Бари. Той добре ли е?

— Забогатя внезапно с няколко стотачки и е много щастлив от това — сухо отвърна Ерик. — Сега пък трябва да открием Бил. Колко много работа ни отваряш, Суки. — Той измъкна от джоба си мобилен телефон и набра някакъв номер. След множество позвънявания отсреща най-после вдигнаха.

— Бил, тя е тук. Доведоха я някакви свръхсъщества. — Той ме погледна изпод вежди. — Цялата е в рани, но може да се движи… Момент. Суки, имаш ли ключ? — попита той. Опипах джоба на полата си, където сякаш преди цяла вечност бях пъхнала пластмасовата карта.

— Да — отвърнах. Направо не можех да повярвам, че нещо се случваше както трябва. — Момент! Освободили ли са Фарел?

Ерик ми даде знак да изчакам.

— Бил, ще я отведа горе и ще започна да я лекувам. — Лицето му внезапно доби напрегнато изражение. — Бил… — заплашително каза той. — Добре тогава. Хайде… — Той прибра телефона в джоба си и се обърна към мен.