Джинджифиловата къща
- Автор: Герхардсен Карин
- Серия: Hammarby #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-443-7
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Джинджифиловата къща». Краткое содержание книги:
Ингрид Олсън се прибира от болницата и заварва мъж в кухнята си. За първи път вижда натрапника, но той не представлява опасност — защото е мъртъв. Криминалният следовател Кони Хьоберг приема обаждането. Екипът му идентифицира трупа, който се оказва семеен мъж на средна възраст. Но какво е търсил в дома на Ингрид? И кой го е пребил до смърт? Без заподозрян и без мотив, екипът на Хьоберг е в задънена улица, докато не свързват случая с друго — на пръв поглед случайно — убийство. И не разбират, че са изправени пред сериен убиец с ужасяваща вендета…
„Джинджифиловата къща“ е първата книга от поредицата „Хамарби“ за инспектор Кони Хьоберг и неговия екип. Сюжетът се развива със светкавично темпо и пристрастява. Книга, която се чете наведнъж.
Независимо от разочарованието й от коренната промяна в живота й, тя не позволяваше обичайно доброто й настроение да я напусне. Тялото й все още бе като на двайсетгодишна; вероятно трябваше да благодари за това на факта, че не роди. Русата й естествено къдрава коса още пазеше блясъка си, а по лицето й нямаше бръчки. Знаеше, че съпругът й все още я обича, макар нейните чувства да бяха охладнели значително. Можеше да си тръгне, когато поиска, и вероятно щеше да го направи един ден.
От уредбата във всекидневната гърмяха „Катрина енд дъ Уейвс“ и от това Карина изведнъж се почувства щастлива. Песента й навяваше доста приятни спомени и никога не я оставяше безразлична. Изпразни чашата с вино на екс и отново си наля, като припяваше с тях.
Стана и се разтанцува пред печката. Сложи ръкавиците, за да извади пържолите от лос, които се печаха във фурната. От отворената врата я лъхна пара и тя извърна глава. Хвана здраво тавата, постави я върху плота, заля месото с предварително приготвения пикантен сос и го върна да се допече.
Виното започваше да я замайва, а бузите й порозовяха и се затоплиха. Отиде до прозореца и видя, че продължава да вали. Отвъд ливадата за конете минаваше осветеният път, по който вървеше автобусът. Дълбоко се надяваше Йонас да си пристигне със следващия. Вярно, не беше й звъннал — знак за закъснение, но понякога я изненадваше. След няколко минути видя как автобусът пристигна и спря, а после потегли и изчезна зад завоя. На слабата светлина от спирката забеляза как самотна фигура пресече платното и се насочи към алеята пред къщата, където се загуби в сенките на дърветата. Щастлива, че наближава краят на самотата от изминалата седмица, тя се върна до печката, включи котлона да се сгорещят картофите, после седна отново до масата, отпи от виното и продължи безплодните опити да реши невероятно трудната кръстословица.
Ноември, 2006 година, петък
Автобусът спря. Слязох на пустия път. Валеше. Пресякох и поех по посипаната с чакъл алея към фермата. Ноемврийската тъмнина ме обгръщаше и знаех, че няма как да ме видят от осветените прозорци на основната сграда. Вятърът виеше в короните на дърветата, но нищо не бе в състояние да ме изплаши. Сега аз всявах страх. Затова спокойно и овладяно минах през шубраците и горичката.
От конюшнята струеше мека светлина, но вътре нямаше хора. Някъде се разлаяха кучета, ала това не ме притесни. Заобиколих къщата и погледнах през красивите френски прозорци. Видях големи стаи, обзаведени с дървени мебели в меки тонове. Горният етаж беше тъмен. На първия етаж, в модерна кухня, седеше сама жена и решаваше кръстословица. Нещо на печката вреше, а бутилка вино вече беше отворена. Долових аромата на печено месо с подправки и изведнъж изпитах глад.
Внимателно натиснах дръжката, но вратата се оказа заключена. Моментът на изненада щеше да бъде пропуснат, защото се налагаше да звънна. След малко вратата се отвори и Карина Ахонен ме погледна изненадано със сините си очи. Не се учудих, защото и като дете тя беше изключително красива. По-скоро впечатление ми направи колко по-млада изглежда от четирийсет и четирите си години, на които знаех, че е. Най-неочаквано за мен, когато отвори уста, тя загуби цялото достойнство, което хубавото й лице, къдравата й руса коса, добре оформената й фигура и гордата й осанка вдъхваха. Изведнъж придоби глуповат вид. Погледът й изглеждаше несигурен, а говорът й издаваше самодоволство и снизхождение. След няколко минути, прекарани заедно, разполагах с оръжията да извърша четвъртото си убийство: безстрастна омраза и голям кухненски нож.
— Какво искате? — попита Карина Ахонен, след като изучи старомодното ми и подгизнало облекло.
— В лош момент ли идвам? Да не би да вечеряте?
— Не, чакам съпруга си да се върне. С автобуса ли дойдохте?
— Да — отвърнах аз. — Но с мен не слезе друг.
— Ясно — въздъхна тя разочаровано. — Та какво искате?
— Ще ме пуснете ли да вляза? — помолих аз учтиво.
След миг колебание тя ме покани.
— Моля, заповядайте.
Вратата се затвори зад нас. Свалих си палтото и й го подадох заповеднически. Изглеждаше изненадана и донякъде скептична, преди да поеме мократа дреха и да я закачи.