Очи от рая
- Автор: Сиболд Алис
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Христовска
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Очи от рая». Краткое содержание книги:
Когато мама отказа помощта на баща ми за разчистване на масата след вечеря, в лазерните очи се появи увереност. За изненада на всички и за облекчение на сестра ми, баба Лин заяви с нетърпящ възражение тон:
— Абигейл, аз ще ти помогна с почистването. Ще се заемем с това двете, като майка и дъщеря.
— Какво?
Мама разчиташе, че ще се освободи бързо от Линдзи и след това ще прекара вечерта над умивалника. Щеше да мие съдовете, без да бърза и да гледа през прозореца, докато в потъмнелите стъкла не се появи отражението на лицето й. После шумът от телевизора щеше да престане и тя отново щеше да остане насаме със себе си.
— Вчера си правих маникюр — каза баба Лин, като завърза една престилка върху бежовата си рокля с разкроена пола. — Не искам да го развалям, затова ще бърша измитите съдове.
— Мамо, не е необходимо, наистина.
— Необходимо е, повярвай ми, скъпа — заяви баба ми.
Думата „скъпа“ прозвуча сериозно и рязко.
Бъкли хвана татко за ръка и го поведе към съседната стая, където беше телевизорът. Настаниха се на любимите си места, а Линдзи, освободена от задълженията си тази вечер, се качи горе да позвъни на Самюъл.
Всичко това беше странно. Необичайно. Баба ми, с престилка, държеше кърпата като матадор, развяващ червен плащ, в очакване да й подадат измит съд.
Работеха мълчаливо. Единствените звуци бяха лекият плисък от ръцете на мама в горещата вода, скърцането на чиниите и потракването на сребърните прибори. Тишината нагнети въздуха с нарастващо напрежение, което в един момент стана непоносимо. Звуците от футболния мач, който гледаха в съседната стая, също бяха необичайни. Татко никога не гледаше футбол. Неговият любим спорт беше баскетболът. Баба Лин не миеше съдове, купуваше замразена храна или поръчваше от някой ресторант.
— Господи — каза тя накрая. — Вземи я. — Подаде на мама току-що измитата чиния. — Искам да си поговорим сериозно, но се страхувам, че мога да изпусна някоя чиния. Хайде да се поразходим.
— Мамо, трябва да…
— Имаш нужда от разходка.
— След като свърша със съдовете.
— Чуй ме — каза баба. — Знам, че аз съм това, което съм, и че ти си това, което си, че двете не си приличаме и ти си доволна от този факт. Но виждам някои неща и съм уверена, че тук нещо не е наред. Разбра ли?
По лицето на мама пробяга сянка — лека и неуловима като отражението й в сапунената вода в умивалника.
— Какво искаш да кажеш?
— Имам подозрения, за които не искам да говоря тук.
Право в десетката, бабо Лин, помислих си аз. Никога преди не я бях виждала толкова нервна.
Нямаше да е трудно двете да излязат сами. С това негово коляно баща ми не би си и помислил да ги придружи, а в онези дни Бъкли не се отлепяше от него.
Мама не каза нищо. Нямаше друг избор. Отидоха в гаража, свалиха престилките си и ги оставиха върху покрива на мустанга. Мама се наведе и вдигна вратата на гаража.
Беше още доста рано и навън беше светло.
— Да вземем Холидей — предложи мама.
— Само ти и аз — заяви баба. — Майка и дъщеря — най-страхотната двойка.
Те никога не са били близки. И двете го знаеха, но не го признаваха гласно. Разменяха си закачки като две деца, които не се харесват много, но общуват, защото в квартала нямат други връстници. Баба, която преди винаги бе оставяла дъщеря си да се носи стремително в посоката, която си бе избрала, сега внезапно се отказа от ролята си на страничен наблюдател.
Подминаха къщата на Дуайърови и продължиха надолу, когато баба заговори за онова, което си беше наумила.
— Има нещо, което не съм споделяла с никого поради моя характер — каза тя. — Баща ти имаше дългогодишна връзка с една жена в Хемпшър. Името и започва с „Ф“, но така и не разбрах как точно се казва. Въпреки че през годините съм премислила хиляди варианти.
— Мамо, какво говориш?
Баба ми продължи да върви, без да се обърне. Хладният въздух и се отразяваше добре, изпълни белите й дробове и премахна чувството за тежест.
— Ти знаеше ли?
— Не.
— Никога не съм ти казвала — каза тя. — Не смятах, че е необходимо. Какво мислиш сега, когато знаеш?
— Не разбирам защо трябва да ровим в миналото.
Стигнаха до завоя на пътя, който щеше да ги отведе обратно у дома. Ако бяха продължили направо, щяха да се озоват пред къщата на мистър Харви. Мама изстина.