Конан авантюриста [bg]

— Няма да проявят интерес — отговори Лиса. — Ще послушат малко, после ще се разотидат. Те едва ли са забелязали отсъствието ми. Хайде!

Амалрик отведе коня и камилата и ги завърза в един затворен двор, където тревата беше по-висока. От един счупен фонтан в мраморно корито течеше вода. После хвана Лиса за ръка, а тя го въведе в един сводест вход. Беше паднала нощ. В отвореното пространство над двора осеяното със звезди небе осветяваше назъбените кулички на покрива.

Лиса прекоси уверено няколко тъмни стаи. Стиснал малката й ръка, Амалрик я следваше пипнешком. Това приключение не му доставяше удоволствие. Плътната тъмнина беше наситена с миризма на прах и на гнилоч. Понякога стъпваха по счупени плочки, друг път по изтъркани килими. Ръката му докосваше разядени сводове на врати. През счупения покрив се виждаха звезди, на чиято светлина зърна виещ се, лошо осветен коридор, украсен с изгнили гоблени. Те шумяха от слабия ветрец. От този приличен на шепот на вещици шум косите му настръхнаха.

Влязоха в стая, през чийто отворени прозорци проникваше слаба звездна светлина и Лиса пусна ръката му. Тя измъкна отнякъде гладка като стъкло топка, която засия със златиста светлина. Постави я върху мраморна маса и му направи знак да легне върху дебело застлан с коприни диван. Влезе в една скрита ниша и донесе златен съд с вино и съдове с непозната на Амалрик храна. Имаше фурми, другите плодове и зеленчуци, бледи и блудкави за неговия вкус, му бяха непознати. Виното беше приятно, но слабо, сякаш беше вода, с която са изплакнати вински чаши.

Седнала на мраморен стол, с лице към него, Лиса дъвчеше изискано.

— Що за място е това? — попита той. — Ти си от тези хора и същевременно толкова различна от тях.

— Казват, че приличам на предците ни — отговори Лиса. — Преди много години те дошли в пустинята и построили този град посред голям оазис, в който имало много извори. Камъните взели от развалините на още по-стар град… само Червената кула… (гласът й притихна, тя погледна нервно към прозорците, през които се виждаха звезди)… само Червената кула е съществувала. Тогава… тя била празна.

Някога нашите предци, които наричали себе си газали, живеели в Южен Кот. Те били известни със своята ученост. Не искали да възстановят култа към Митра, който котиянците отдавна отрекли и кралят ги прогонил от кралството си. Тогава много от тях отишли на юг: свещеници, учени, учители и изследователи, заедно с шемитските си роби.

Издигнали град в пустинята Газал, но почти веднага след построяването му робите се разбунтували, избягали и се смесили с дивите племена на пустинята. Не се отнасяли с тях лошо, но през нощта до тях достигнало съобщение… съобщение, което ги накарало като луди посред нощ да напуснат града и да избягат в пустинята.

Моят народ, живял тук и се научил да произвежда храната и напитките си от суровините, с които разполагал. Техните научни познания били възхитителни. Когато робите избягали, отвели със себе си всички камили, коне и мулета. Оттогава хората в този град нямат никаква връзка с външния свят. В Газал има цели стаи пълни с карти, книги и хроники, но всичките са отпреди деветстотин години, от времето, когато са избягали от Кот. Оттогава никакъв човек от външния свят не е стъпвал в Газал. И хората постепенно намаляват. Те са станали толкова мечтателни и вглъбени в себе си, че са лишени от всякакви човешки страсти и апетит. Градът се руши и никой не помръдва ръка да го поправи. Когато… (тя се задави и потрепери)… когато излезе чудовището, те не могат нито да избягат, нито да се бият.